Разколът в Българската православна църква, започнал след края на комунизма, продължава и днес да тлее на бавен огън. Но това далеч не е единствената причина за сушата в българската православна духовност.
Българската православна църква се стабилизира, но за подем все още не може да се говори. За това има много причини, както исторически, така и актуални - се казва в анализ на германската католическа агенция КНА, цитиран от Дойче веле:
След края на комунизма в българското православие настъпи разкол. Българската църква беше единствената в Източна Европа, която бе така силно разтърсена от политическия обрат, че под въпрос се оказа единството й. В опозиция на патриарх Максим, под лозунга "Вън слугите на комунизма!", бе въздигнат контрапатриархът Пимен, а "Светият синод" беше контриран от един алтернативен синод.
В Румъния подобно развитие бе избягнато в последния момент. В Украйна схизматичната "Киевска патриаршия" не беше вътрешно развитие, а бе насочена срещу господството на Руската православна църква. По подобен начин се развиха нещата и в Молдова. В България обаче църковният разкол се проточи чак до 2002, а и днес продължава да тлее на бавен огън.
Религия и политика
През юли 97-годишният Максим, междувременно отново безспорен глава на православните българи, чества 40-годишнината от въздигането си като патриарх. В ежедневната работа той се обляга на шестима помощници, но важните решения продължава да взима сам. Така например той забрани на членовете на клира да се кандидатират на предстоящите общински избори - една широко разпространена практика през първите посткомунистически години.
От "алтернативната църква" не остана почти нищо. С изключение на София, където тъкмо градската управа подклаждаше схизмата, предавайки на "алтернативните" черкви и други институции. След помирителния събор от 1998 някои от покаялите се свещеници-бунтари в провинцията бяха ръкоположени като редовни митрополити. По този начин много от алтернативните общности се завърнаха в лоното на официалната църква. Останалото бе свършено с една полицейска акция през 2004. На базата на един нов закон за религията, прокаран от тогавашния премиер Сакскобургготски, алтернативните бяха изхвърлени от 40 черкви и повече от 200 манастира, сгради и парцели.
Почти нищо ново не се забелязва из българските манастири. Историческите обители в Рила, Бачково и Рожен оставят същото музейно впечатление, както по времето на комунизма. В Рилския манастир идват поне много богомолци, докато игумен Борис Добрев стои самотен в Бачково, а в двора на изписания с великолепни стенописи Роженски манастир се мярка само един-единствен престарял монах.
Раните остават отворени
Обяснение за последното може да се търси вероятно във факта, че Роженският манастир бе база на разколния патриах Пимен. Ала за сушата в българското монашество има по-дълбоки причини от враждебността на комунистическия режим или вездесъщия днес секуларизъм. Духовното обновление на православието чрез мистицизъм през 18 и 19 век подминава единствено България. Докато от Молдавия Паисий Величковски прогласява "вътрешния път", българският монах Паисий Хилендарски зове към национално възраждане; за него духовните ценности остават на заден план.
На тях залага днес енергично поне малкият Руенски манастир. Осмина монаси и още толкова послушници се стремят да съживят традиционната православна духовност, включително и с модерни средства: те поддържат единственото църковно радио в цяла България. Руен обаче е един от твърде малкото примери за подем в българското православие. За съжаление е вярно онова, което ни каза във Варна отец Василий Шаган: "Българската църква все още ближе раните си, които й нанесоха комунизмът и псевдодемократите в наше време."
Българската православна църква ближе рани
- 24.08.2011 | 18:36
- 1402