Марио от Перник, потомък на австрийска графиня, избягал от бразилски затвор

Марио Кроненберг е потомък на австрийска графиня и е бил заловен с наркотици в Сао Паулу. 51-годишният Марио е от Перник, завършва инженерна специалност в тогавашния МЕИ в София и емигрира с фалшив сръбски паспорт през последната за страната ни “социалистическа” 1988 година, пише в. Труд.

През 1986-а е хванат за далавера с банкови бордера и това е една от причините да “духне”, преди да влезе за 10 години в затвора. Основната обаче е желанието за свобода. На 28 години напуска страната, на 29 започва работа в лабораториите на “Пайниър” в Швейцария. На 33 г. става технически директор на фирма за алармени системи във Виена, после създава и своя компютърна фирма там. Авантюрата с митарствата му в тогавашния Запад, където търси политическо убежище, са “друга бира”. Също толкова интересни и достойни за книга.

Всъщност той самият написа книга и наскоро й направи премиера - казва се “2011 - Хелоуин, Денят на вси светии”. Предстои да издаде и патилата на живота си, които са изключително нестандартни и любопитни. Предлагаме ви “бразилската” част на преживелиците.
В “Пинейрос” шест месеца бавно умирах

“Моята драма започна през 2006 г. - разказва Кроненберг. - През януари един мой познат ми предложи работа като маркетинг мениджър на българска фирма, която търгува с всичко за внос и износ. Заведоха ме в един офис, най-вероятно импровизиран. Близо до Централна гара беше. Търсели човек като мен да говори пет езика и да може да пътува свободно по света. Трябваше да отида на маркетингово проучване в Бразилия. Тогава имаше птичи грип в България, а там нямаше и изнасяха много птиче месо.

Целта бе да проуча как да внасяме месо и да изнасяме компютърни части. И това беше хитро, защото там частите са наистина много по-скъпи от Европа. Проучих го - така беше. Купиха ми самолетен билет и през февруари летях през Париж до Сао Паулу. Там ме посрещнаха двама българи и ме взеха с такси. По-късно си дадох сметка, че не е било случайно. Така нямаше да видя никаква кола и номер. Настаних се в хотел и ми казаха да чакам и да не ходя никъде сам извън центъра, защото имало голяма престъпност. Говорихме да посетя птицеферми и т. н. Но стана съвсем друго. Обаждат се после - имали проблем с колата, майката на единия била болна... Казаха ми да говоря с шефа в България. Звъня му и той казва: “Върни се, моите хора са глупаци, нищо не са свършили. Направи ми една услуга - последния път оставих един куфар с дрехи, моля те, донеси го.” Аз съм йога от дете, не пия, не пуша, мразя наркотиците и никога не съм виждал такива. Но какво нещо е съдбата - вкараха ме в затвора за наркотици.

И така на 21 февруари трябваше да се връщам в София и те ми донесоха куфара. Отворих го - дрехи. Няма двойно дъно, няма нищо подозрително. Но на аерогарата... Чакам на опашката за чекиране на полета и сред многото хора точно до мен спира един дребен човек. И пита: “Вие сте г-н Кроненберг, нали?” Той ме познаваше! “Вземете куфара, аз съм от полицията.” Впоследствие разбрах, че е бил от “Денарк” - те се занимават с наркотици. А като чужденец има право да ме арестува само федерална полиция. Вкараха ме в една стая, извадих дрехите от куфара. Отворете този цип в средата, ми казва. Там имаше една гума, която е част от куфара. И той сряза директно от тази гума малко парче. Сложи го в една течност и тя от безцветна стана светлосиня. И казва - това е кокаин. После добави - добре дошъл в бразилските затвори...

Арестуваха ме, не ми дадоха да говоря с никой. Зададоха ми няколко въпроса - как се казвам, кога и къде съм роден, имам ли собствена къща - нещо, което много ги интересуваше. И много се ядосаха, че имам само 110 долара в себе си. Защото законът бил такъв, че колкото пари намерят в теб, ги конфискуват. Взеха ми всичко - документи, книжката за кола, часовник, златен пръстен, обеци за приятелката ми, кредитни карти...

За тези кратки въпроси писаха половин час на компютъра и искаха да подпиша. Аз не разбирах португалски и не знам какво пишеше. Отказах. Пребиха ме като куче, избиха ми предните зъби. После извадиха огромен 20-килограмов чук и ми сложиха лявата ръка на една стара маса. Удариха с все сила до пръстите и пак ме питат - ще подпишеш или ще ти смажем ръката? Подписах...

Първата нощ стоях прав в една килия два на два метра, с белезници, хванати високо над главата. Това е в полицията. На другия ден ме закараха в затвора “Белем”, където останах два месеца. Килията бе 20 кв. м - бяхме девет души. Имаше една дупка за тоалетна и една за душ. Като видях килията, получих тежък астматичен пристъп и припаднах. Това е затвор за следствени, няма лекар, няма нищо. Бях единственият българин. После ме преместиха в друго отделение - “Сегуро”, където бяха стотина души. Там имаше душове и къпането беше задължително, разбира се, със студена вода. Ако не го правиш, ядеш бой.

Там се запознах с един интелигентен мъж от ЮАР. Бе живял 15 години в Лондон и говореше 8 езика. Започна да учи и български. Той също бе вкаран за наркотици, но си призна, че е виновен. Парите за него не бяха проблем. Каза ми - ти тук няма да оцелееш, трябва да измислим нещо.

Аз му разказах за какво става въпрос и той отвърна - ще ти дадат минимума от 4 години. Не слушай никакви адвокати. Бразилците не бяха уведомили никой за мен, че са ме арестували. Там може да умреш и никой няма да разбере. Там си виновен, докато не докажеш, че си невинен. Исках българска преводачка, нищо че съм австриец. Но нямаше - само една жена с български език в този огромен град... Този човек ми каза, че ще ми направи фалшиви документи. Защото там амнистия няма, само можеш да избягаш. Измислих да изпия едни медикаменти, с които изпадаш в клинична смърт. Той каза, че ще подкупи някакъв лекар, който да съдейства за бягството. Точно бяхме подготвили “операцията” и ни разделиха.

На 17 април дойдоха “Шокис” - специални части от бразилската полиция, които влизат по затворите и правят брутално претърсване за наркотици, мобилни телефони и други такива неща. Но как влизат? Събличаме се голи, заставаме един зад друг, дюшеците - един върху друг. Идват с пълно бойно снаряжение, с маски, със злобни кучета, стрелят ти до ухото, удрят с палки по щитовете си.

Като в немски концлагер беше. Правят го всеки месец. А ние стоим навън и само ако погледнеш - бой. Четири дни по-късно от тези 100 души в “Сегуро” 70-80 ни пратиха в “Пинейрос”. Това е най-страшният затвор от петте, в които бях. Изкарах вътре 6 месеца и 6 дни - най-кошмарните в моя живот. В блока бях единствен чужденец и единствен с висше образование. Казваха ми, че лъжа, че съм австриец. Чужденците били във федерални затвори, а не в “Пинейрос”...

Тогава имаше “Пинейрос 1” и “Пинейрос 2”. Аз бях във втория. Сега покрай Боевски чувам само “Пинейрос” и вероятно моя са го затворили и е останал само един. Още с пристигането какво видях? В килия от 20 квадрата са 35-40 души. Спим на едни тънки дюшечета плътно един до друг, сутрин се чака 2 часа за тоалетна, вода има само два часа на ден, няма душове в килията, само навън. За къпане пускат водата за половин час от 16 часа и трябва да минат 300 души. И трябва поне да се намокриш, защото иначе ще те бият . Сутрин дават едно кафе, едно млекце и едно хлебче. На обяд т. нар. пържола, но тя беше като подметка, ориз и боб. Няма прибори. Аз нямах зъби и не можех да ям това “месо”, защото ми бяха избили шест зъба. Бях 30 месеца по затворите и съм ял почти само хляб. Даваха и едно мъничко портокалче. Виждал съм мъртво пиян директора на затвора как пребива хора. После го арестуваха, че откраднал няколко милиона от парите за храната на осъдените. 30 долара била разкладката, а ние се хранехме вероятно за 1 долар. В затвора имаше 4 блока с по два етажа. От широката страна на килията имаше решетка и като станеше по-студено слагахме чаршафи да пазят топло. Вътре беше невероятна смрад. Всяка нощ получавах ужасни пристъпи в този затвор и 6 месеца всяка нощ бавно умирах. Викат полицаи и ме качват на една дървена количка, с която карат храната и мъртъвците. Карат ме в едно място, което само наричат лечебница. Няма лекар, няма медицинско лице изобщо. Държат ме един час и ме връщат. Бях в единствената килия, в която не се пуши. Тя беше с евангелисти.

Те по три пъти на ден се молят, но техните молитви знаете ли какви са? Пет минути крещят колкото могат. Представяте ли си го това всеки ден? Двамата тартори на килията бяха пастори. Първият бе убил двама души вторият бе обрал банка. Любим пастор... В килията имаше още 120-килограмов чернокож, убил 13 души. С него обаче станах приятел. Имаше 5-6 наркомани и като изпаднеха в абстиненция - крещяха. И другите ги пребиваха. Ужас! Аз съм тренирал карате, наложи се и аз да пребия един човек за да ми имат уважение. И така станах приятел с масовия убиец. Имаше един болен от СПИН, имаше сляп 70-годишен мъж. Беше ад...

В “Пинейрос” беше най-големият кошмар в живота ми. Ако сега ми кажат, че ме връщат - ще се обеся. Чудя се как издържах. Само веднъж ми дойде на свиждане човек от австрийското посолство, който се грижи за затворници. Зад решетките правеха бунтове. Това е страшно. Първото нещо е да убият чужденците. Не знам защо, колеха ги като прасета. Правеха си едни огромни ножове като мачете, незнайно как. В “Пинейрос” видях точно такива неща - един го наръгаха в корема, на друг му отрязаха ръката... Добре че не беше при бунт, защото не знам дали щях да съм жив.

На първото дело не се случи нищо. Твърдяха, че в куфара имало 4,2 кг кокаин. После се оказа, че е 5 процента от самата гума, която изчезна... Адвокатката ми разясни каква е ситуацията - слагат на някой съвсем малко наркотик и го топят, за да го арестуват. После този полет не се проверява. Второто дело се забави и мен вече ме бяха преместили в “Итаи”. Тогава го направиха само за чужденци. Там беше малко по-добре, бяхме по 6-7 души в стаята, но храната беше същата. Имаше лекар, но трябваше да се запишеш и да чакаш 2 седмици. Бяхме 1500 души. В “Итаи” видях за първи път друг българин - студент, и пак за наркотици го бяха вкарали. С него играех шах и дори станах втори в първенството на затвора.

След 6 месеца ме преместиха, благодарение на адвокатката, в поредния затвор. Той беше най-свестен - килия с две легла, душ, тоалетна, библиотека. Там лежаха полицаи, депутати и докато бях в него, произнесоха присъдата ми от4 години. Според местните закони на 40 процента от присъдата трябва да те преместят в затвор с по-лек режим, в който имаш право да работиш. И ако имаш адресна регистрация в Бразилия, те пускат 4 пъти в годината по 4 дни домашен отпуск. Тази регистрация обаче се прави доста трудно. В предпоследния затвор се запознах с един тип, който говореше немски и също го хващат с наркотици. Искаше да учи руски. Беше осъден за изнасилване и убийство, но към мен се отнесе човешки - когато боядисваха моята килия, ми предложи да спя в неговата. Той имаше малка къща в центъра на Сао Паулу. И го попитах дали може да си направя адресна регистрация там.

Вече планирах бягството. Той беше 8 години в затвора и в лоши отношения с жена си. Не обеща, което беше добре. Защото там всеки обещава, но никой не изпълнява. След два месеца носи документи, че жена му ми дава стая под наем. Само искаше да му помогна да научи руски. Вече беше началото на 2008-а. На 20 март излязох за първи път отпуск. От австрийския консулат ми издадоха документ, който удостоверява, че аз съм това лице. Не избягах, защото нямах пари. Но имах план. На този документ щях да си сложа снимка на празно място и така ставаше нещо като пасаван. Защото в Бразилия, за да си купиш билет за автобус, трябва да имаш документ за самоличност. Втория път пак се върнах от отпуска, защото един ме излъга, че щели да ме амнистират. Ама не стана.

И на третия път - на 8.08.2008 г. в 8,28 часа ме пуснаха от затвора в отпуск. Дали беше случайност, че е точно на този ден и в този час? Казах си - сега или никога. Знаех, че ако ме хванат, няма да ми увеличат присъдата, а вероятно само ще ме върнат в “Пинейрос”. Но със сигурност щяха да ме смелят от бой... Вече бях подготвен, бяха ми изпратили и пари от Европа. Снимах се и си залепих снимката на документа. Отивам на автогарата и по съвет на съкилийници купих билет само за вътрешна линия. Защото не проверяват полицаи. Международните понякога ги проверява федерална полиция, а аз тръгнах към Парагвай. Стигнах до град Каскавел малко преди границата. Оттам с местен автобус до Фоз до Игуаса, където се намират може би най-красивите водопади в света.

Трябваше да мина по един мост над река Рио Гранде. Но не пеша, за да не бия на очи. Взех парагвайско такси, беше около 17 часа. И така минах границата. После отидох в град Асунсион, взех хотел... Посетих австрийския консул там, но имаше само един човек, и той нямаше право да издава визи и паспорти. Стоях две седмици и чаках да ми направят и доставят пасаван от Буенос Айрес. От Парагвай нямаше самолет за Европа и трябваше да пътувам до Буенос Айрес. И затова чаках пасавана, защото с предишния документ не можех да вляза в страната. И с автобус 1500 км до столицата на Аржентина. Полицай ме глоби на границата със 100 долара, защото съм нямал печат за влизане в Парагвай. Как да имам, като влязох нелегално? И на 24 август с първия самолет излетях за Рим...”