В спомените си Анди Уорхол разказва, че при научаването на новината за смъртта на Кенеди не се е почувствал толкова тъжен. За артиста по-ужасяващото било, че телевизията програмира обществото да скърби за президента.
Уорхол говори за 60-те години на миналия век. Времето на родителите ни. Каква обаче е разликата с наши дни? Има ли такава изобщо? Доколко това което виждаме и чуваме е важно за нас? Пречи или помага морето от информация, което ни залива? И какъв е истинският дневен ред на обществото?
Отговор на тези въпроси няма да намерите в следващите редове. Не претендирам, че мога да го дам. А и не е нужно аз да го правя. Важното е друго – всеки един от нас трябва да си задава тези въпроси и през тях да пресява информацията, която го залива.
За съжаление, неограничената свобода и предлагане на информация свари всички ни неподготвени. Така например, скорошно проучване показа, че българите имаме изключително голямо доверие във Facebook. Въпреки скандалите, лесното разпространяване на фалшиви новини, етническа омраза и съмнителна информация.
В същото време доверието и информационата стойност на традиционните медии девалвира. Случва се не само у нас, но и по света. Новите медии, блогове и всякакъв вид източници на информация никнат като гъби. Потребителите са объркани. А безкритичното, лесно приемане на новини и коментари приравнява принципни, големи и силни журналистически брандове с анонимен блог, списван в нечий дом.
Пример за всичко това откриваме в Сливен. Местните журналисти са притеснени от слуховете, че кабелната телевизия Канал 6 е купена с финансиране от депутата Таско Ерменков. Дали е така – не мога да потвърдя, няма и документи в тази посока. Директор на телевизията обаче става Мирослав Паскалев – Зорец.
Ако името не ви говори нищо – това е емблематичен участник от февруарските протести. Навсякъде около името му се добавя „режисьор и собственик на филмова къща“. Режисьорските му проекти са известни едва на тесен кръг руски учени. Но пък Зорец бе сред организаторите на протест срещу последния прайд парад. Популярна снимка в интернет показва как Паскалев е качил дъщеря си на раменете си и я е накарал да държи плакат „Върнете дъгата на децата, педерасти!“
Въпреки че сделката за кабелната телевизия все още не е приключила, Зорец вече действа като управител – официално се представя в това си качество, уволнява и координира работата на репортерите.
Живеем в свободна страна. Паскалев има право да управлява медии и в това няма нищо незаконно. И оттук нататък идват купища въпроси.
Може ли да се гарантира плурализмът в редакционната политика? Как ще спазва разпоредбите на ЗРТ и добрите журналистически практики човек, който в интервю нарича настоящия министър на отбраната „представителна извадка на травеститите“?
И това е просто Сливен. Далеч от столицата, където сме „свободни да виждаме истината“, да чувстваме „силата да бъдеш информиран“ и да се „доверим на опита“...
Затова вярвам, че е време да започне сериозен дебат за силата, влиянието и принципите в медиите. Кампаниите и разкритията за фалшиви новини са само началото. Време е някои от постулатите в професията да се предефинират. А гилдията да намери сили, за да поеме ангажимент за повече смислена журналистика и коментари.
Доволен съм, че медиите отразиха случващото се в НДК. И продължават да го правят. Но приоритетите на Председателството ни на ЕС наистина са по-важни от плочките в Двореца.
Развитието на инфраструктурата, икономиката, конкретните мерки за повишаване на жизнения стандарт – всичко това е по-важно от мечето, появило се на детска площадка. Или чинията на Бузлуджа.
Да, за някои работата на държавната администрация, бизнеса или културните проекти е нещо твърде безинтересно. Не носи рейтинг или лайкове. А и е по-лесно да обобщаваме, че „всички са маскари“.
Вероятно е също толкова изкушаващо лесно, когато ти гостува новият еврокомисар по дигитализацията, да преповториш старо журналистическо клише и да направиш своеобразен мост между Брюксел и село Типченица. Където не се сещат веднага коя е Мария Габриел и пазят телефоните си вкъщи.
Ясно е, че бабите от Типченица не разбират от дигитализация. Както аз, Антон Хекимян, Иво Никодимов и Ани Цолова не можем да се съберем, да сглобим и да използваме големия адронен колайдер. Ясно е, че в големи медии вече има журналисти, които не четат достатъчно; не отсяват фактите прецизно. Има журналисти, които могат да бъдат подведени (дори не купени!) или за които е по-лесно да разменят словореда в даден пресрилийз, отколкото да положат журналистически труд за отразяването на дадено събитие.
Но заедно, всички представители на медиите, можем да дадем много повече от себе си, за да възродим принципите на професията. За да сме по-адекватни в 21 век. За да може важните теми да изплуват над фаст фууд-фактите и фалшивите новини.
Усилия трябва да направи и всеки потребител на информация. Трябва да гледа все по-критично (но не и недоверчиво) на това, което чете/слуша/гледа. Защото не само истината е проблем.
Автор: Антон Андонов