Спешна, спешна… колко да е спешна?

По повод появата на поредната неприятна новина, свързана със спешната помощ в България и отвратителния вкус, който всичко това оставя, няма да е зле да хвърлим едно око зад завесата. И от двете страни. 

Ще го направя напълно безпристрастно, просто давайки примери, разказвайки истории, които са ми били споделяни през годините от потърпевши. И от двете страни на бариерата. 

Линейките се бавят. Не винаги, разбира се, но често това е факт. Като резултат хора страдат, случвало се е и да умират, чакайки линейка. Трябва да споделя, че моят дядо си отиде именно така – линейката ЗА ПОРЕДЕН път закъсня. Баба ми се беше научила – не разчиташе на линейки, вместо това викаше пожарната, защото те имат обучен за медицински случаи персонал и идваха на време. Но във въпросната нощ, по редица причини, се наложи да разчита на линейка. Дядо ми страдаше от заболявания на белите дробове и сърцето. Умря след инфаркт. Лека му пръст. 

Предполагам, семейството ми няма да ръкопляска от щастие, че давам и примери, които оневиняват до някаква степен парамедиците. Но обещах безпристрастност. 

Ето няколко истински истории:

Преди години някой кретен беше измислил чутовно тъпа хазартна игра, без грам да се интересува, че залозите не са само парични, но и… човешки животи. От краден телефон или такъв „взет за малко назаем“, или от телефона на някоя глуха бабичка, който е отмъкнат под носа й от съседа (малкото разкрити случаи варираха) някой се обаждаше с фалшив сигнал, след което са започвали залози за колко време ще пристигне линейката. Това е разказ, от първо лице, споделен ми от медицински екип, попадал на няколко пъти в такава ситуация и свидетелствал пред разследващите за получените сигнали. 

Друга история: хора, които нямат здравни осигуровки (по различни причини), се обаждат на спешния телефон и съобщават за симптоми на инфаркт или инсулт.

Пристигайки на място, екипът установява, че пациентът страда от грип, настинка, навехнат глезен или нещо от сорта. Имало е случаи на подаден сигнал за заклан, берящ душа, който се оказал пострадал при сбиване и е с… порязан пръст. 

През това време, при тези случаи, някъде някой наистина е имал нужда от линейка, но не е имало такава на разположение. Някой някъде може би е умрял и парамедиците са отнесли вината, по подразбиране. 

Друг проблем беше (не ми се ще да казвам „все още е“) комуникацията с диспечерите от спешния телефон 112. Служителите на столичната спешна помощ често се оказвали изпратени насред полето, по грешни данни. „Как може диспечер, който е сложен на телефона в другия край на България и не познава улиците в София, да ме ориентира къде да отида, когато се бърка улица „Стамболийски“ с булевард „Стамболийски“ например, които се намират в съвсем различни краища на града?“. Въпросът беше риторичен, шофьорът не очакваше отговор от мен. 

Друг случай: сигнал за сбиване. Екипът отива на адреса, без патрулка, която да ги пази. Влизат в гетото и изведнъж срещу медиците се юрват няколко участници в сбиването. Единият е носел старинна сабя. Да, правилно прочетохте – САБЯ. Нападат линейката с прътове (и сабя…!), екипът бяга, за да си спаси живота. Половин час по-късно се връщат, за да намерят линейката разкостена – оборудването откраднато, а возилото трябва да се ремонтира, за да се върне в движение. 

Да, правилно се сещате – през това време някой някъде има нужда от линейка, но няма такава на разположение. 

Сега да погледнем от другата страна на завесата:

Магазин за домашни любимци към клиника. Жена в медицинска униформа дълго време избира храна за котката (или кучето) си. Разглежда етикетите, разпитва служителката коя е по-добрата, какво съдържа и т.н. След известно време се присеща за нещо и казва: „Оф, ще може ли малко да побързаме, че съм на сигнал“. 

Реакция на дежурен в спешен център, разпитвайки какви са симптомите на пациента: „Да ходи в психодиспансер, т‘ва е паническа атака!“ Пациентът е проявявал симптоматика, сходна на инфаркт или минимум хипертонична криза. 

Публична тайна е… или поне е известно на хората, които са работили по един или друг начин със спешните екипи, че дежурните реагират на сигнали за млади хора по-адекватно. Но пък и колко са сигналите за млади хора, нали? Ако пациентът е на 50 години, да кажем, и има оплакване от световъртеж, задух и болки в гърдите, ще види евентуално линейка, но после, друг път. Ако е на, да кажем тук – 27 години, тогава в слушалката може да се чуе гласа на дежурния: „Охх… ъм… добре“. Не казвам, че е масова практика, казвам, че често се е случвало. 

Побоищата над лекари ги правят предпазливи и неотзивчиви, до някаква степен „дървета“ (но то и самата им професия ги прави дебелокожи малко или много), умората, съчетана с апатия от липсата на мотивация, си казват думата. Също и скапаното, амортизирано оборудване и обещанията на хората, които раздават от бюджета, че някога може би спешната помощ ще се модернизира. 

От друга страна – кой и какво може да обясни на бабата и дядото на детето, което е било на ръба? – 42 градуса температура е предхождаща вечното изстиване. Кой и как ще ги убеди, че линейка, дошла след 45 минути и то след няколко опита да я повикат, е линейката, която заслужават? Медицинската грижа, която заслужават? Кой ще ни убеди всички нас, че това е спешната медицина, която заслужаваме, особено гледайки цифрите, които изхвърчат от заплатите ни всеки месец – за „здравеопазването“ уж. 
 

Последвайте канала на