Много от тях се усмихват до последно. После всички са „изненадани“…

„Иде ми да се гръмна!“; „Уфф, ще се самоубия вече, не те понасям!“; „Мàни, в депресия съм, не ми се говори!“; „Иде ми да се хвърля от балкона вече!“

Това са реплики, които често ние или наши близки използваме, без да влагаме дълбок смисъл в тях. Разбира се, че не става въпрос за истински такива чувства и никой не говори за самоубийство наистина, както и когато те питат дали си гладен и отговориш: „Умирам от глад!“, е ясно, че не умираш от глад, не са те държали 3 седмици без храна, заключен в изолатора. Това са просто изрази. 

Но с много честата им употреба, в която липсва каквото и да е значение, те се изтъркват. Когато някой се опита наистина да ти каже, че мисли да се самоубие, реагираш с: „да, бе да! я се стèгни, не ми говори глупости!“ И когато след два месеца го намерят този човек в апартамента му обесен, ще си кажеш: „Много странно, уж всичко си му беше наред, а то…“ 

Никой от нас не е виновен за това, никой от нас не е длъжен да има уменията на трениран психотерапевт, че да разпознава симптомите. Можем, ако решим, че искаме, да се научим, разбира се, но хората не го намират за необходимо, те смятат, че на тях няма да им се случи. Това е тема за съвсем друг разговор. Дълъг разговор, защото съвременният начин на живот взема своя дан в психическото здраве и никой не е застрахован. Не знам дали знаете, но дори неправилното хранене води до промени в микробиома, в онзи допълнителен „живот“ в червата ви, бактериалният, което води до развитие на вредна среда, което прецаква биохимията на тялото и здрав, прав човек, без никакви психически проблеми, изпада в депресия. 

Но, както казах – това е съвсем друг разговор. 

Темата сега е друга. Реакциите към вече протегнатата ръка за помощ. 

Когато някой си признае, че има самоубийствени мисли, то това означава, че вече е преминал през един малък Ад, за да събере тази смелост. Подигравката е (освен, че те превръща в гигантически гъз, е също така и) най-опасното нещо, което може да излезе от теб в този момент. Не, няма такова нещо като tough love тук! Груба любов или както искате си го превеждайте. Да си мислите, че като го засрамите и ще му дойде акълът на тоя. Няма. Тази крайна стъпка, предприета от този човек, е красноречив пример, че „акълът“ работи грешно. 

Прави грозно впечатление, че хората в България реагираха с подигравка на откровението на Меган в интервюто с Опра, в което си призна, че е имала самоубийствени мисли. На практика, това, което показахте, ви прави напълно безполезни, че дори и опасни в битката с тази „пандемия“ – бума на самоубийства по света. 

Знам, че си казвате: „Дреме ми! Ако някой е решил да се самоубива, да се самоубива, не ми пука!“ Само че не подозираш какво се върти в главата на жена ти, на мъжа ти, на детето ти, на брат ти, на сестра ти. Всички после казват: „Ама… въобще не сме разбрали, че…“ 

Никога не разбират, ЧЕ

Винаги го разбират, когато е вече късно. 

***

Помните ли го…?

***

Ако продължаваш, четейки сега, да си мислиш, че това на теб не може да ти се случи, че всички твои близки и роднини са толкова силни, че… нали!!!, мисля, е много по-добре да затвориш този материал и да отидеш да прочетеш нещо с цици на картинката. Не си губи времето тук. 

Самоубийството в много случаи няма нищо общо със „силата“. Не един и двама ММА състезатели страдат от някакъв вид зависимост – наркотици, алкохол, комбинация от двете, хапчета, болкоуспокояващи. Много споделят за мисли за самоубийство. 

Ако не се интересувате от ММА, все още не е много популярен в България, да видим добрия стар бокс. Световният шампион Тайсън Фюри събра смелост преди време и говори за зависимостта си към кокаин, говори за мислите за самоубийство, за депресията, за битката, която продължава и до днес. 

Не виждам смисъл да си обясняваме колко „слаб“ е световният шампион по бокс. 

Никой не е застрахован. Химикалите, които ни слагат в храната, химикалите, с които ни тъпчат всеки ден…

всичко това ни се отразява на химическия баланс на телата. Биохимията е това, което регулира дали мозъкът ти ще излее „този“ или „онзи“ химикал в тялото ти, дали ще се почувстваш щастлив или депресиран (дори без външна причина). Надявам се професионалистите в областта да извинят лаишкото ми обяснение, но целта оправдава лаишкото ми средство, предполагам, разбирате. 

Когато се появи статия за самоубийство или опит за самоубийство, водещите типове коментари отдолу са два: „докъде ни докараха!“ или: „слабохарактерните не ни интересуват!“ 

И двата типа коментиращи не вярват и за секунда, че това може да ги засяга и тях, едните пък директно си прехвърлят отговорността по направление – „ония“, „държавата“, „властта“, „всеки друг, но не и ние“. 

И, нищо чудно, че всички близки на самоубийци винаги са „изненадани“. 

Това, което е добре да направят, е – на първо място да забравят, че държавата, обществото, общината, филанкишията или който и да е там, трябва да са най-първата линия в грижата за страдащите хора. Че в България никой не полага грам грижа е факт, но да чакаш на държавата в тая ситуация е толкова глупаво безотговорно, колкото да караш кола, да видиш стена срещу тебе и вместо да набиеш спирачките, да си запалиш спокойно цигара и да кажеш: „аз имам еърбеци, бе, споко!“

Публичните личности трябва да забравят да се правят на много интересни на гърба на страдащите от временни или трайни психически разстройства. Не говоря за вицовете, разбира се – всички имаме нужда от комедия и смях, дори и малко по-груба, но не злонамерена. Говоря за това да се определят дадени проблеми като „раздухани“, „измислени“, „тоя се прави на интересен, тая се прави на интересна“, „голем праз!“, „на кой му пука!“

С такова говорене се пресича най-важната част от спасяването на техния живот – потърсването на помощ. Докато е такова масовото обществено мнение, те се срамуват от болестта си и я крият, докато в един момент повече не могат да я крият и се случва…

И докато се крият, всичко е наред, даже се усмихват. И после вече не могат да се крият. И после вече… „не сме подозирали даже, че той беше толкова усмихнат…“

Хората трябва да се чувстват спокойни в средата около себе си, за да могат да потърсят помощ навреме. Ако смяташ, че е много забавно да се подиграваш на човек с психически и психологически проблеми и да обясняваш, че „само се прави на интересен“, ти пожелавам да попаднеш в задръстване с експлозивна диария и неконтролируемо кихане. 

Това, което държавата трябва да направи (тук вече можете да ми се подигравате на ентусиазма и оптимизма), е да организира безплатни телефонни линии за превенция, безплатни консултации. И ДА ГИ РЕКЛАМИРА. Най-вече да се заложи на социални реклами по телевизията, по радиото, в интернет. За да може хората да разберат и да свикнат с мисълта, че тези заболявания не са срамни и че трябва да търсят помощ (едните), както и (другите да разберат) това, че трябва да се приемат страдащите именно като страдащи, като болни, а не като „лигльовци“, „симуланти“ и „търсачи на внимание“. 

Трябва да се вдигне социалното табу над тая тема. Ние сме изключително агресивна нация не от добро, не от спокоен и весел живот. А управляващите гледат на психическото здраве като на някакъв ненужен лукс. Правят се на мъже, с други думи. Но не се заблуждавайте – те помощ, когато им трябва, си търсят и си намират. Идват избори, платформите на всичките са едни постни, постни… За здраве, като стане (ако въобще стане) дума, все за ковид се говори, една-две други болести и толкова. А страдащите са обречени да страдат мълчаливо, защото сульо и пульо, които се гордеят, че главите са им дървени, се подиграват на болните, така както се подиграват на изнасилените жени, че са изнасилени („сами са си виновни!“), битите деца са все „симуланти“ и – като цяло – единствените проблеми са техните проблеми. Ако имате такива хора в обкръжението си, време е да спрете да ги имате. Колкото ще да са ви близки. Това пък можете да направите за себе си. 

И най-важното!!! Когато почувствате, че имате нужда от помощ, потърсете я! Всички подигравачи, многознайковци, смешници, ха-ха-гандатори с вицовете и пръдливи мачовци с мнение по всички въпроси… могат да си вземат мнението, да си го навият на ролка и да си го… нали. Потърсете помощ, когато почувствате, че имате нужда! Говорете с приятели, с роднини, с личния си лекар, намерете телефоните на психолози, обадете им се. Изходи има. Много изходи има. 
 

Последвайте канала на