Честит осми март!

Днес е 8 март и всички сме (или поне би трябвало да сме) щастливи и благодарни, че имаме до себе си жената, на която да честитим празника. 

Докато празнуваме или се подготвяме да го направим довечера, може би не е зле да си позапълним времето, като хвърлим едно око на ето тези три неща, свързани по някакъв начин с тази дата.

Не, няма да говорим за произхода на женския празник – интернет прелива от справки и исторически сведения. Не ми се повтаря. Но да видим нещо друго…

I. War On Women

„Сега е много страшно време за младите мъже в Америка, където можеш да се окажеш виновен за нещо, за което не си виновен. Много тежко време е“. Това каза преди няколко месеца Доналд Тръмп, пригласяйки на сина си и няколко други „ентусиаста“, които изразиха загриженост заради потенциални фалшиви обвинения в сексуален тормоз. 

Доналд Тръмп, който, освен с всичко друго, стана известен и с признанието си в частен разговор, че, понеже е известен (преди да стане президент), му позволяват всичко и му се разминава всичко.

И затова се пресяга и „ги хваща за пу***та“, когато му скимне. Както и да го гледа човек, това не е фалшиво обвинение в тормоз, доста реално си е. Да не говорим, че има доста доказателства от свидетели за подобни изцепки на мистър Тръмп. 

Америка е страната, в която статистиката казва, че през 2016 г. са били убити 1809 жени в умишлени нападения, а не в инциденти. 962 от тях са били нападнати от съпруг, бивш съпруг или приятел.

Което означава, че повече от половината са били романтично обвързани с убиеца си. За сравнение – жените, убили партньора си, са 25% от тази цифра. 

139 са убитите в Британия жени през 2017 г. 

Между 2015 г. и 2017 г. на Острова 55 от жертвите са докладвали насилниците си пред полицията, но въпреки това мерките на властите не са ги спасили от фаталния край. 

Миналата година в България 35 жени са били убити в домашно насилие. Помните случаите от началото на тази година с убийствата на Калина Симова от София (убита от приятеля си Васил Василев) и Кремена Николова от Варна, която беше убита от съпруга си Борислав Николов. Кремена няколко пъти е подавала сигнали в полицията, но е била принуждавана да оттегля жалбите си. 

В България масово хората скочиха срещу Истанбулската конвенция, БЕЗ ДА СА Я ЧЕЛИ. Тя може да сработи срещу насилието, защото има механизми за преследване на извършителите, които липсват в законите, а трябва да се въведат. В Русия обаче гракнаха срещу думата „джендър“ и я превърнаха в плашило. Послушните медии и политичета в България веднага започнаха да им пригласят. В конвенцията се говори за джендър (което, набийте си в главите най-после – означава „пол“ на английски език!) и тази дума някой кретен се опита да определи за равна на „педераст“ и „травестит“ и да я използва за плашило. А ето за какво всъщност става дума – за равенство между половете (джендърите), тоест, ако една жена работи мъжка професия, например стане шофьор или монтьор, или заварчик, да получава същата заплата като мъжете. Толкова по въпроса за джендърите. 

Всичката паника обаче започна от Русия. Същата тази Русия, която узакони домашното насилие и премахна наказанията за побой над съпругата. А в България всичката паника се поде и разпространи от партиите, които симпатизират на Русия – патриоти и комунисти/социалисти. Останалото беше заигравка на медиите. А жените продължават да си мрат. 

Освен това горката конвенция имаше нещастието да бъде кръстена Истанбулска и хората веднага решиха, че е турска по природа, а, нали знаете – ония пет‘стин години и така…

Да не говорим, че българинът масово обвинява жените, които са били пребити, изнасилени или убити, че сами са си виновни, което кара жертвите да се срамуват и да пазят в тайна случилото се, което пречи на превенцията още повече. Сяда Ганьо Балкански пред компютъра и между две ракии драсва едно весело коментарче, че тая ку*ва сама си е виновна и със задоволство си сипва още една ракия, без да се замисля в чий хор пее и какво предизвиква и как влияе. Но на другия ден, с чиста съвест, псува наляво и надясно, че всички са маскари. 

Според доклад на ООН миналата година над 50 000 жени в света са били убити от партньорите си или от членове на семействата им.

Честит осми март! 

II. Депортацията на българите в СССР

Българите и хората от български произход в СССР са били стъпкани от червения ботуш на 8 март 1944 г. Нещо като генерална репетиция на комунистите какво ще направят на българите по-късно и в собствената им родина. Въпреки че Царство България не е във война със СССР в този момент, българите в Съюза са третирани като врагове и насилствено разселени в пустинните райони около Казахстан. Българите се принудили да си сменят имената, за да не се познава произходът им. Не случайно българите от Велика България, останали по земите на СССР са били наричани от местните и централни власти там „татари“. Просто, за да се размие идентичността им. Българските малцинства, наследници на Велика България се страхуват да говорят за произхода си и с наведена глава слушат да ги наричат татари. Подробност, чиято липса в общественото пространство рязко се набива на очи за знаещите и не прави впечатление на блажено незнаещите. Ето какво казва Wikipedia: “Депортация балкарцев — принудительное выселение балкарского народа с территории Кабардино-Балкарской АССР, проведённое Народным комиссариатом внутренних дел СССР 8—9 марта 1944 года по решению Государственного комитета обороны, в районы Казахстана и Киргизии. Было выселено 37 103 человека. Инициатором и организатором репрессии был Лаврентий Берия”.

Графата е „Сталинские репрессии“, с обяснението: „Цель: Чистка общества от действующих и возможных врагов сталинизма“. 

Честит осми март! 

III. Рождението на гения

Не точно на осми март, но часове преди него (1893 г.), е роден писателят и карикатурист Райко Алексиев. Докато пиша това, аз самият се намирам недалеч от улицата, която носи неговото име.

Името на гения, запокитен от комунистическата злоба и осъден не само на смърт, но и на принизяване и забрава. Опитали са се да го изкарат какъв ли не и да го изхвърлят от историята, но не им се е получило. А днес имената на завистливите убийци са анонимни, докато това на Алексиев съвсем не е. 

Когато е започнал да издава вестник „Щурец“ е правел 50 000-ен тираж всяка седмица. Вестникът е струвал два лева и 1 лв. от тях е бил чиста печалба. Въпреки това Алексиев е живял доста скромно със семейството си, защото се оказало, че години наред е помагал финансово на бедни художници и хора на изкуството, голяма част от които – комунисти. За благодарност комунистите са го изтезавали преди да го убият, а имуществото му е било разграбено от другарите след 1944 г. 

Алексиев е човек, който се е издигнал с талант, тръгвайки от мизерията. Бил е толкова беден, че с вакса за обувки си е рисувал чорапи по краката, а е ходел с нагръдник под сакото, но отдолу е бил гол. Рисувал е табелки по „Пиротска“ срещу храна. 

Бил е безпартиен и не е искал да се обвързва с партии, но е направил грешката да се подиграва с извратени диктатори като Сталин. И въпреки, че е помагал на комунисти, след девети септември 1944 г. е арестуван, изтезаван и убит. По-късно престъпният народен съд го е осъдил, но посмъртно, за да оправдаят убийството му. 

А най-странното е, че са го предупреждавали да бяга от България малко преди мрачните събития от 44-та, дори са му направили дипломатически паспорт, но той е заявил: „Не съм направил на никого лошо, помагал съм на хората, помагал съм на комунисти… Е, ще ми вземат вилата, но нали ръката няма да ми вземат – аз пак ще се създам…“ 

Само че не е познал. Не е предполагал колко злоба има в комуниста. 

Ето какво разказва синът му Веселин Алексиев: „…баща ми отива в сладкарница „Цар Освободител“ и Лев Главинчев (пръв директор на милицията тогава) го арестува. Тук в скоби ще отбележа, че двамата са имали дрязги по македонска линия (Р. Алексиев по баща е македонец), а Лев Главинчев е бил много злобна и отмъстителна личност“. (Списание „Култура“, май 2018 г.) 

Разказът продължава така: „Непосредствено преди смъртта на баща ми се срещнахме с един човек, пуснат оттам, който е бил с него в една килия и ни разказа, че от всички затворени в килията Р. Алексиев е бил най-много малтретиран. Когато го питали: „Райко, защо толкова те бият?“ – той отговарял: „Бият ме невзрачни художничета и писатели, които ме питат: „Ти, мръсно куче, защо не поместваше нещата, които ти пращахме?“ А аз им отговарям: „И сега да е, като са невзрачни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника.“

Знае се, че един от главните инквизитори е бил следователят Бачо Зеев — известен със садистичните си методи, – който е разследвал и Трайчо Костов. Другите са били някакви художници, но и до ден-днешен не се знае кои точно са били. Предполага се, че един от тях е Крум Кюлявков, защото същият влезна и разграби нашия дом. По-късно администраторът на „Щурец“ Йордан Николов го вижда с коженото палто на баща ми и с неговите костюми. Казал му: „А бе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко!“ Отговорът бил: „Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!“

Честит осми март! 

Последвайте канала на