Последното писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери: Хората отказват да бъдат пробудени за какъвто и да е духовен живот

21 юни 2024 14:23
1180
3

Това е последното писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери, писано през 1944 г. до негов приятел.

Роден в старо благородническо семейство, той с болка преживява снижаването на културата и човешкия дух, които усеща в своето време.

Като авиатор, Екзюпери лети високо над баналния свят и от облаците на мечтателя гледа надолу с тъга и носталгия.

Как Дарвин и Дикинсън промениха света: наука и поезия в едно лице

„Болен съм. Тежко. Заради моето поколение, което е изпразнено от всякакво човешко съдържание.

Поколение, опознало като форма на духовен живот само баровете, математиката и луксозните автомобили.

Днес то е въвлечено в една чисто стадна дейност. То вече няма никакъв цвят. Не знаеш по какво да го отличиш.

Вземете войните отпреди сто години. Преценете колко усилия са били правени, за да се утоли духовната, поетичната или простата жажда за човечност.

Днес, когато сме изсушени като кирпичи, ние се подсмиваме на тези наивности.

Униформите, знамената, песните, музиката, победите (вече победи няма, нищо днес не притежава поетика. Има само храносмилане – бавно или бързо).

Всеки лиризъм звучи смешно.

Хората отказват да бъдат пробудени за какъвто и да е духовен живот. Те добросъвестно вършат нещо като работа на конвейер.

Пропагандата по цял свят напразно се напъва. Нейната болест въобще не е в липсата на отделни таланти.

За да не изглежда банална, тя си е забранила да се позовава на великите освежителни митове. В своя упадък човечеството се е свлякло от гръцката трагедия до булевардни пиеси.

По-долу въобще не може да се стигне. Век на рекламата, на системата за механично отчитане на извършения труд, на тоталитарните режими, век на армии без тръбачи, без знамена, без литургия за мъртвите.

С всичките си сили ненавиждам моето време.

В него човекът умира от жажда.

Аз имам чувството, че се върви към най-мрачните времена.

За мен единствената надежда е на хората да им бъде върнато духовното…“