Лунни затъмнения, описани през Средновековието, дават информация за силни изригвания на вулкани

Когато описват лунни затъмнения, средновековните монаси не предполагат, че отчитат влиянието на силни вулканични изригвания, станали няколко месеца по-рано, които може да са били сред причините за захлаждане по тяхно време, съобщава БТА, позовавайки се на изследване, публикувано в сп. "Нейчър".

Авторите, ръководени от Себастиан Гийе от Женевския университет, потвърждават с резултатите информация от ледени ядра и пръстени на дървета. Нито един от тези методи не е достатъчно убедителен самостоятелно. 

Учените са открили 400 описания на общо 119 лунни затъмнения. От тях 37 съдържат информация за цвета на луната и колко тъмна е тя. По нея специалистите могат да съдят дали по онова време тя е била замъглена от изригване на вулкан. 

2023 г. започва със зрелищен парад на планетите

При затъмненията Луната преминава в сянката на Земята, която закрива слънчевите лъчи. Бялото й сияние изчезва и тя става червеникава.

През 1884 г. френският астроном Камий Фламарион забелязва, че това червено оцветяване е потъмняло. Тогава той предполага, че това е свързано с катаклизма, причинен от изригването на вулкана Кракатау в Индонезия през предишната година, при което в небето е изхвърлено огромно количество прах.

Тази връзка е потвърдена неотдавна, след големи изригвания като това на вулкана Пинатубо на Филипините през 1991 г.

Средновековните описания свидетелстват за масивни изригвания, които са изтласкали вулканични аерозоли високо в стратосферата, която започва на около 10 км над земната повърхност. Като комбинира тези сведения с моделни симулации, съвременни спътникови наблюдения и данни за дървесни пръстени, екипът изчислява, че изригванията са станали от 3 до 20 месеца преди да бъдат направени описанията. Екипът идентифицира още пет червеникави затъмнения, свидетелстващи за изригвания, които са впръскали аерозоли в слоя под стратосферата. Те са били с относително слабо въздействие върху климата.
    
Известно е, че през 12-и и 13-и век е наблюдавана интензивна вулканична дейност, като мощните изригвания са били близо едно до друго, включително изригването на вулкана Самалас в Индонезия през 1257 г.

Тези изригвания са оставили следи в ледените ядра, които съдържат вулканични частици, паднали на Земята. Но освен за Самалас, хронологията е приблизителна.

Внимателният прочит на текстовете, написани от монаси през 12-и и 13-и век  главно в Европа, но също и в Близкия изток и Азия, помага за прецизирането на календара. От 51 пълни лунни затъмнения, за които се съобщава между 1100 и 1300 г., летописците са наблюдавали поне пет, при които звездата е изглеждала необичайно тъмна. "Наистина имаше от какво да се страхуваме", пише японски книжовник на 2 декември 1229 г. 

Съпоставяйки описанието на тези събития с информация от ледени ядра и съвременни данни, специалистите са изчислили датата на изригванията,  станали няколко месеца по-рано - за които монасите не са знаели, защото са били твърде далече.

"Този новаторски подход установява годината, понякога и месеца на изригването", коментира Ан Лорънс-Метърс от британския университет Рединг. 

За 200 години стават шест гигантски вулканични изригвания. Според някои специалисти тази вулканична активност може да е предизвикала малката ледникова епоха в част от северното полукълбо през 13-и и 14-и век. 

Последвайте канала на