Омар Хайям: Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе

През 1048 г. на днешния ден е роден иранският учен Омар Хайям.

Приживе Омар Хайям е известен най-вече като астроном. В резултат на работата си Омар Хайям създава карта на звездното небе, която днес е изгубена. Той изчислява дължината на годината на 365,24219858156 дни, което съвпада с голяма точност с тропическата година (365,24218967 дни).

Омар Хайям е известен и със създаването на метод за решаване на кубични уравнения, чрез пресичане на парабола с окръжност. Макар подобен подход да е използван и преди това, той го обобщава до всички кубични уравнения. Освен това той открива биномното разлагане и прави някои изследвания на свойствата на фигури в неевклидова геометрия.

Днес Омар Хайям е известен не толкова с научните си постижения, колкото с литературните си произведения. Смята се, че той е автор на около хиляда четиристишия (рубаи).

Неговите рубаи поразяват с точност на наблюденията и дълбочина на разбирането за света и душата на човека, ярки образи и изящен ритъм.

Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!

Красив да бъдеш - не означава красив да се родиш,
на красота ще се научиш.
Когато красивa е душата на човек –
каква ти външност да се сравни със нея може?

Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам,
и затова – послушай ти съвета мъдър на Хайям:
отрова приеми, но нека е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам. 

Тревата виж, изгряла в пролетта,
над нея полегни с виновността:
защото — знаеш ли из чии красиви
любими устни расне бавно тя?

Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак,
ако над моя поглед грее светото слънце като мак,
тогава просто няма смисъл, мигар съм длъжен да слугувам
на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак.

Трезв ли съм — не зная радост, ставам тъжно мълчалив
А пиян — светът за мен е като винен свят мъглив.
Ала някъде в средата, имам малък светъл миг,
дето просто го обичам, че съм в него още жив.

Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени.
И много вино ще се лее сред вечерните механи.
Жени и вино! Но защо ли това неизмеримо благо —
кой и защо, тук на земята, за нас жестоко забрани!?

От всички, дето по реда си приеха кротко свойта смърт,
поне един дали намери спасение, обратен път?
Живей, целувай, пий до дъно в минутата на кръстопътя,
че няма връщане и няма ей тези радости отвъд.

Египет, Рим, Китай далечен — владей с жестока мъст!
Бъди ти вечен самодържец — света разпни на кръст!
Със нищо по-различен няма да бъде твоят край:
три лакти бяло покривало и пет аршина пръст.

Не се привързвай! Нека никой да не познае твоя кръг,
по-настрана, сега е време да бъдеш хладен като сняг.
Открий очите си и взри се в най-близкия за теб човек —
и ще се ужасиш, намерил най-непознатия си враг.

Горчив или пък сладък — кратък за нас остава тоя свят.
Умреш ли — няма капка смисъл, че бил си в Балх или в Багдад.
Пий вино, че след теб и мен безкрайно сърпа на луната
ще мре и пак ще се възражда по своя вечен кръговрат.

Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат — и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.

И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От смърт е по-ужасен разговора с тях.

Знай, всякаква прашинка, спряла върху земята като птица,
е образ скъп, туптял горещо с дъха на цвят и на девица.
От милите коси със нежност свали прашинката, която
била е някога навярно от къдри прелестни частица.

Добро и зло враждуват; светът е в съсипни.
За кой блести небето? Небето е встрани.
Проклятия и химни, и радости, и гняв
не падат пак от тези небесни висини.

За теб — познал света — урок аз знам:
сред простите бъди мъдрец голям!
С език, уши и поглед да останеш —
прави се пак на сляп, на глух и ням.

О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

И предразсъдъци. И догми. А нашият живот е прост:
защо ли искат да поставят земята върху мъртва ос!
Творци на вкаменени норми… Ти пий до дъно, а на тях,
там, за безплодните им мисли, дай сухия и кисел грозд.

За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой – аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик.

Отиде си денят като ветрец ухаен
от нашия живот, премина в друг — безкраен.
Но докато съм жив, не ще се разтревожа
за миналия ден, за утрешния — таен.

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.

Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.
И нека други да се кичат за своя мимолетен празник,
със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар.

Приятели, ей тази чаша е извор на течащ рубин,
а силата му е сърдечен и неотменен властелин.
И виното искри в кристала на радостта като сълзи,
пролени някога от мъка, сред спомена на мрака син.

Да се поддаваш на тъгата си — е грях. Не влизай в тази пустош,
додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни.
Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша:
преди мига да хванеш здравата — мисли го вече за изпуснат.

Чак до Сатурн успях да долетя,
отворих с мъка не една врата
и разгадах аз всичките загадки
освен една — защо съм на света!

Дойде и моят разярен порой;
загивам сред вълните, боже мой?
Вълшебна чаша бях, но тя се счупи;
бях факел аз, но в миг угасна той.

Последвайте канала на