Съдия: Несъмнено срокът за приключване на досъдебно производство зависи от сложността на делото

Да има ли възможност за прекратяване на наказателното производство по дела, ако по досъдебното производство, от привличането на обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години или повече от една година за останалите случаи? Този въпрос бе поставен от четирима депутати от парламентарната група на „Изправи се! Мутри вън!“ - адвокат Николай Хаджигенов, Арман Бабикян, Мария Капон и Валентина Василева в началото на седмицата, което доведе и до някои остри критики по адрес на вносителите във връзка с това, че предложенията им изглеждат в голяма степен лобистки и в полза на обвиняемите и тяхната защита.

Паралелно с обвиненията в лобизъм и опити на практика да се върне старата и вече отменена правна уредба в Глава 26 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) юристи припомниха пред „Правен свят“, че произнасяне в тази посока има и на Съда на Европейския съюз (СЕС).

ИСМВ внесе решение за мораториум върху решенията на МС за концесии и назначения

 Става дума за дело С-612/15 г. по преюдициално запитване на Специализирания наказателен съд (СНС), в точка 1 от решението на което е даден отговор на въпроса дали може да бъде задължен съдът да прекрати наказателното производство, в случай, че държавното обвинение не внесе обвинителен акт в указания срок. Макар че решението на СЕС е от 2018 година и касае предходния правен ред по Глава 26 НПК, отговорът на горепоставения въпрос изглежда и днес е актуален. А той е следният: „Член 325, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която въвежда процедура за прекратяване на наказателното производство като предвидената в членове 368 и 369 от Наказателно-процесуалния кодекс, доколкото тази уредба се прилага към производства, образувани за тежка измама или друга тежка форма на незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза в митническата област. Националният съд следва да осигури пълното действие на член 325, параграф 1 ДФЕС, като при необходимост не приложи посочената правна уредба, но същевременно следи за спазването на основните права на обвиняемите лица“.

В тази връзка „Правен свят“ се обърна за коментар на решението на СЕС към един от авторите на питането до съда – съдия Иво Хинов от СНС. „Въпросът Ви касае Решението на СЕС по С-612/15 г. СЕС разглежда въпроса единствено в светлината на ефективността на наказателното преследване на деяния, които накърняват финансовите интереси  на ЕС, поради което тълкува уредбата на чл. 368-369 НПК (отм) в светлината на чл. 325 ДФЕС.  Респективно поставя като изискване към държавите членки да приемат ефективно наказателно законодателство. СЕС приема тогавашната национална правна уредба за несъвместима с правото на ЕС, доколкото липсва необходимата гъвкавост при преценката дали са налице основанията за прекратяване на наказателното производство – а именно преценка дали сложността на делото налага определяне на по-дълги срокове за внасяне на обвинителен акт; дали противодействието на защитата е причина за неспазване на тези срокове; дали не е възможно пороците в обвинителен акт да бъдат отстранени в съдебната фаза на производството. И именно тази последна възможност е най-важният резултат от това решение на СЕС“, коментира съдия Хинов.

Промяна в Конституцията е първият проект, внесен в парламента

На въпрос дали е допустимо според общностното право и решението на СЕС българският съд да прекратява производства за тежки умишлени престъпления, ако държавното обвинение не е успяло в рамките на 2 години да внесе обвинителен акт магистратът посочи, че в своето решение СЕС не посочва, че подобно прекратяване по презумпция е несъвместимо с правото на ЕС, като уточни, че този въпрос е поставен изцяло на усмотрение на държавите членки.

 „Но ако все пак те приемат за нужно да предвидят такъв механизъм, той следва да не възпрепятства действителното и ефективното наказателно преследване – поне относно престъпленията, които засягат европейските интереси. И по-конкретно би следвало да се даде обективно достатъчен срок за приключване на досъдебната фаза; тези действия по приключване на делото не би следвало да бъдат осуетявани от защитата с цел изтичането на този срок. При тези положения, ако прокурорът има обективна възможност да приключи досъдебното производство, но все пак – без никакви извинителни причини – бездейства, то едно прекратяване на наказателното производство може би няма да бъде възприето като противоречиво на правото на ЕС“, каза още съдия Хинов.

Корупционните дела за 2020 г. в района на Апелативната прокуратура в София са 999

И допълни: „Несъмнено срокът за приключване на досъдебното производство зависи от сложността на делото. Поради което, ако бъде отново въведен институтът на чл. 368-369 НПК, то би следвало по искане на защитата и след отчитане на становището на прокурора съдът да определя срок, в който следва да приключи досъдебната фаза. Несъмнено определянето на този срок ще отчита периода от време, който е нужен, за разпити на свидетели, изготвяне на експертизи и др. На следващо място е нужно този срок да може да бъде удължаван от съда, по искане на прокурора и след отчитане на становището на защитата – например ако възникне нужда от нови следствени действия или защитата със своите действия осуетява провеждането им, с цел да изтече първоначално определения срок. Но при всяко положение такова определяне на срок за приключване на досъдебната фаза би следвало да бъде изключение“, обясни магистратът и допълни, че по негово мнение е разумно да се предвиди, че такова искане за определяне на краен срок защитата да може да прави едва след изтичане на 2 години от привличане на лицето като обвиняем.

Съдия Хинов изрази и скептицизъм по отношение на това, че е възможно някой сериозно да мисли за връщане на стария режим.  Той припомни и историята на спорния институт на чл. 368 НПК, който е бил въведен през 2003 г. (старият чл. 239а НПК), възприет в новия НПК от 2006 г, отменен 2010 г, отново въведен 2013 г, отново отменен 2017 г. и сега отново се настоява да се приеме. Той припомни и че два пъти Конституционният съд се е произнасял по него – в Решение 7/16.12.2004 г по к.д. № 6/14, като приема, че е съответно на Конституцията въвеждането му и след това с Решение 10/28.09.2010 г по к.д. 10/10, като приема, че е съответна на Конституцията отмяната му.

Макар и да е автор на запитването до СЕС, което оспори съществуването на чл. 368 НПК, съдия Хинов все пак споделя, че открива ползи в него, най-вече по отношение на ефективност на наказателното преследване. „Процесът на доказване прилича на носене на вода в кошница – колкото повече време минава от първоначалното събиране на доказателства в досъдебната фаза, толкова по-малка е вероятността обвинението да бъде доказано в съда. Привърженик съм на бързото наказателно производство“, коментира още съдията.

А паралелно с това други юристи, част от които са и в представителството на България пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) споделят обратната теза. А именно – че виждат като изключително опасно предложението на депутатите от „Изправи се! Мутри вън!“, тъй като в  него не се държи сметка за правата на пострадалите от престъпления и обществения интерес. И припомнят, че всъщност България няколко пъти е била критикувана от ЕСПЧ по този повод, например – в делата „Шишкови срещу България“ и „Бисер Костов срещу България“.

По първото дело съдът приема, че е допуснато нарушение на член 13 от Конвенцията за това, че жалбоподателите не са разполагали с ефективно правно средство за защита да искат обезщетение за вреди, тъй като делото е било прекратено именно по силата на тогавашната уредба в НПК, която сега от „„Изправи се! Мутри вън!“ целят да възстановят. Във второто дело, по което държавата също е осъдена ЕСПЧ прави следния коментар на възможността за прекратяване на делото, ако не е внесен обвинителния акт в указания срок: „това средство използва формален критерий за измерване на „разумния срок“, което в някои случаи би могло, в противоречие с обществения интерес нарушителите да бъдат изправени пред правосъдието, да има за последица неправомерното прекратяване на наказателното преследване (виж. Димитров и Хаманов срещу България, № 48059 /06 и 2708 /09, § 119, 10 май 2011 г.)“.

В този смисъл, макар и разнопосочни, мненията на магистрати и юристи по отношение на тази уредба се обединяват от една обща констатация, а именно – „разумен срок“ е разтегливо понятие, а той най-вече зависи от сложността на делата, което прави още по-спорно това дали е редно той да бъде ограничаван в определени рамки само и само, за да бъде притисната прокуратурата да действа по-бързо. Вносителите на подобна идея обаче явно забравят, че бързината не винаги означава качество, особено по делата с десетки томове доказателства, както и, че освен права на обвиняемите, има и права на пострадалите.

Последвайте канала на