Каква е ползата от един политик?

Освен като един от най-популярните за своето време предприемачи, личността на Казимир Пиер Перие – който, впрочем, е с водеща заслуга в развитието на първата фаза на френската индустриализация, превърнала го впоследствие и в държавник – е останала в хрониките на историята и с неговото видно презрение и пренебрежение спрямо поетите. Възприемайки ги като хора, склонни да идеализират и сакрализират напълно ненужно почти всеки един аспект от живота, Перие ни най-малко не се притеснява да възкликне: ,,A quoi un poete est-il bon?’’, т.е. ,,Каква е ползата от един поет?’’, позволявайки си по този начин, доколкото е възможно, да омаловажи творческото съществувание на поетичните натури в родната му Франция.

Днес, около двеста години по-късно, ние бихме могли да си зададем същия въпрос, но с акцент върху политика. Върху българския политик, казано по-конкретно, дори може би използвайки същите дози презрение и пренебрежение, които е таил и самият Перие към лириците.

Защото в днешната конюнктурна действителност изглежда, че българският политически процес е сведен по-скоро до ниво на произвеждане на политически скандали и социално напрежение, отколкото търсене и реализиране на ефективни държавни политики. В случая няма да се спирам върху последните събития, съпровождащи като сянка фигурата на вицепремиера Валери СимеоновВалери Симеонов е заместник министър-председател по икономическата и демографската политика до 16, тъй като той е просто поредното сгрешено звено от цялата верига, наречена малко пресилено ,,политика’’.

Не, не става въпрос само за Валери СимеоновВалери Симеонов е заместник министър-председател по икономическата и демографската политика до 16. Става въпрос за явлението български политик по принцип. За българския политик от ,,зората на демокрацията’’ (дори тук поетичният оттенък звучи абсурдно). Говорейки за политика, няма как да не отчетем фундаменталния принцип, че тя би трябвало да се осъществява от хора, които да бъдат ръководители в този процес във всички негови възможни проявления – на структурно, партийно, общинско, институционално, парламентарно, президентско и правителствено ниво. Казано с други думи: хора, които наистина да са политици и наистина да са отдадени на занаята на правене на политики.

В трактовката на българския политически живот от последните почти трийсет години обаче в обществото постепенно се вкорени впечатлението, че спрямо политиката у нас не се подхожда достатъчно сериозно, т.е. липсва нужното професионално внимание и отношение. Това от своя страна съвсем основателно и разбираемо рефлектира върху обществените нагласи, а те най-ясно биват изразени в социологическите проучвания, като всяко следващо проучване бележи нов върхов спад на доверие както към отделните политици и партии, така и към отделните институции.

Тук може би трябва да уточним, че същността на политиката не се състои в пораждането на конфронтации между отделните субекти, нито в постоянното налагане на деструктивна критика от страна на опозицията, независимо дали тя е ГЕРБ, БСП или ДПС. В тази връзка критиката би могла до голяма степен да консолидира политическия процес, но само при положение че е добре аргументирана и насочена към политики, а не към лица – т.е. критиката не трябва да е в стил ,,ad hominem’’, както е в голям процент от случаите у нас. Нападките към дадена личност, а не към реализираните по време на неговия мандат проекти правят така че държавността да придобие очертанията на политическа бурлеска.

Народното събрание, освен законодателен орган, е и най-йерархично издигнатата и представителна институция в българската държава, чието доверие на гражданите осезаемо спада (справка от последните социологически сондажи показват, че за първи път недоверието в парламента е по-високо, отколкото в съда и прокуратурата, които традиционно окупират последните две места в общото подреждане). Причината е точно там – отсъствието на професионално ангажирани политици към обществената проблематика, които формират напрежение, вместо да формират решения чрез необходимите дебати. В този смисъл нереализирането на политики в уж най-йерархично издигнатата и представителна институция сякаш е основният и водещ мотив за презрение, недоверие, негодувание на гражданите към този висш орган на властта.

Както е известно, Валери СимеоновВалери Симеонов е заместник министър-председател по икономическата и демографската политика до 16 не е изключение от погрешния политически модел у нас. Той е по-скоро протичаща реакция по развалената верига – естествено продължение на противоестественото във всеки един политически аспект. Друг такъв пример би бил бившият кмет на Галиче Ценко Чоков, който, бидейки човек, заемал ръководен пост, автоматично се категоризира като ,,политическа фигура''. За жалост примерите не свършват само с Чоков или Симеонов, тъй като – отново повтарям – те са компоненти от една обща система, настойчиво наричана ,,политическа''.

В това отношение българският президент Румен РадевРумен Георгиев Радев е български военен, генерал-майор от резерва. Бивш командир на също не допринася за облекчаването или цивилизоването на политическата ситуация у нас. Макар преди прекрачването на прага на президентската институция да не е имал допир с политическата действителност, трябва да отбележим, че Радев вече е достатъчно дълго време стопанин на сградата на ,,Дондуков'' 2, за да продължаваме да го оправдаваме с ,,политическа девственост'' и незнание. За периода, в който е част от политическото статукво, държавният глава работи в посока не толкова да се легитимира като обединител на нацията, колкото във вземането на все по-активно участие в политическо-партийния водевил. Но по неписаните закони на етикецията той е политик, дори държавник, само защото участва в бурните политически реакции и процеси на страната.

В крайна сметка политиката е явлението, което трябва да прероди един човек в политик. Но когато тези хора откажат да бъдат политици, то тогава е твърде вероятно политиката да се изроди в нещо пошло и крайно осквернено; да се превърне в тяхно отражение и така двете понятия да се слеят в нещо, което е лишено от рационална стойност. А истинската същност на политическата фигура остава едно размито, абстрактно понятие със също толкова неясни послания към обществото, за чието благосъстояние би трябвало да се грижи.

По този начин въпросът каква е ползата от един политик ще продължава да изплува на дневен ред, а неговият отговор навярно ще продължи да се губи из дебрите на онова, наричано у нас ,,политика'', а в някои други страни еволюирало до държавничество.

Последвайте канала на