Случаят Таня Цветанова: Защо трябва да се внимава с шегите за Хитлер и Сталин

Човек и добре да живее, един ден става важна клечка и изведнъж старите му изказвания и постове в социалните мрежи подадат в публичното полезрение. И тогава може да си навлече неприятности. Дори и да не искаме да признаем, животът ни в интернет вече е също толкова важен, колкото другия, истинския живот.

Последният „пресен пример“ е Таня Цветанова, кадър на МК, настоящ член на Управителния съвет на НДК и един от домакините на най-важното и дългоочаквано събития в България през последните години – Европредседателство. Служителката бе „изловена“ с остри писания против политици, размишления за превръщането на журналистиката в най-древната професия и обратното, както и със споделени колажи на Хитлер и Сталин.

Наложи се шефът й и министър на културата Боил Банов да дава обяснения за крайните й позиции и острия език – всеки имал право на лично мнение, но пък можело и да било хакерска атака срещу профила на служителката. Всеки има право на лично мнение и убеждения, прав е Банов, но въпросът е къде нормалното говорене свършва и започват откровените обиди.

Случаят отново показва колко е важно да пазиш хигиена в интернет и социалните мрежи. И то във времена, когато може да ти искат оставката за нацистка шега от студентските години, стара тениска със свастика, селфи до портрет на Сталин или до восъчна фигура на Хитлер. В държава, в която всичко се обяснява с Путин или Сорос. И в онлайн среда, която насърчава радикалните позиции и поляризира мненията, за да се храни.

Нищо не остава скрито-покрито.

Изобщо, историята – и най-вече Google – помнят достатъчно красноречиви примери, че казаната дума е хвърлен камък. Дори и да си почистиш профила (което си е работа на пълен работен ден), следите остават, а медийната въртележка вече те е завъртяла така, че няма слизане. Питайте червения депутат Иво Христов, който каквото и да прави, завинаги ще остане в народния фолклор с констатацията, че 80% от българите дебили.

Социалните мрежи са просто инструмент за публично говорене. И няма как нивото на разговор там да бъде по-различно от „живото“ говорене на политиците. Няма забранени думи. Няма грозни речи. Няма хигиена. Политиката е забавление за масата, буквално и преносно – нещо като риалити шоу, в което трябва да правят все по-гръмки и по-гръмки номера, за да направиш впечатление.

Корнелия Нинова навремето призоваваше Бойко Борисов да се разберат извън пленарната зала като мъже, а сега водената от нея партия се обяви против Истанбулската конвенция, която е стъпка напред не само в борбата с насилието над жени, но и по отношение на равенството на половете. Волен Сидеров обвиняваше Валери Симеонов в разпространение на гей порно преди няколко години, когато телевизионната война между двамата не предрешаваше днешното им комфортно политическо съжителство като управляващи.

Вежди Рашидов скандализира с думите, че на фона на емиграцията, пенсионерите и малцинствата, тукашното население и за „чеп за зеле“ не става. Борисов се прочу с „лошия човешки материал“. А когато в парламента се говори за корупция, комунизъм, АЕЦ Белене или някой от сериозните проблеми, тогава далеч не само езиковедите се хващат за главата.

Нивото пада

Този лош език се предава върху обикновените хора – и качеството на обществения разговор неминуемо спада. Неуважението и омразата изпъкват по коментарите под всяка т.нар. „гореща тема“. Потребителите вече не защитават позиции, а агресивно налагат собственото си мнение над останалите, често пъти без факти, а само с емоционални аргументи. Вероятно всеки от вас има приятел, който в даден момент го е разочаровал или отблъснал с крайни позиции по определени теми. Аз самата доста често се питам какво се е случило с познатите ми, че така да се радикализират в интернет, та да не мога да ги позная.

Може би държавните служители трябва да бъдат назначавани след подробно изучаване на активността им в социалните мрежи. Може би трябва да приемат някакъв Етичен кодекс за публично поведение. Може би просто всички ние трябва да си даваме по-често сметка какво значение може да има някакъв си пост във Facebook.

Защото животът не е черно-бял, думите си тежат на мястото – и винаги ще се намери някой да напомни какво си казал. И по-добре да те помнят с добро.

Автор: Виктория Димова

Последвайте канала на