Сбъднатите молитви на копейката Сергей Чепръчев. Научнофантастична психодрама в четири части

I.

Сергей Чепръчев вече втора година се молеше на иконата на Сталин да прати всичкия умнокрасив жълтопавитет в Белене, а държавата му – в прегръдките на Путинова Русия, а ако може – да се върне и соца, като цяло. Вместо с „Амин“, традиционно завършваше с псувня по демокрацията. 

Една лятна вечер, точно преди почивката в Гърция с жената, Сергей си легна – по традиция – с псувня на уста и романтична заплаха към половинката, че ще ѝ избие зъбите. Тя му обърна гръб, а той, освобождавайки заплашващата да го разкъса отвътре газова експлозия, причинена от боба със зеле, се усмихна с облекчение и даже отви одеялото, за да донакаже жена си за това, че беше имала наглостта да съществува, докато той е в лошо настроение. 

Сергей сънува баща си – стария Чепръчи Чепръчев, който някога му беше дал красивото съветско (както му беше обяснил) име Сергей; и от когото беше научил всички тънкости за дресирането на съпруги. В съня му баща му Чепръчи му посочи с треперещ пръст горящи сърп и чук и с ококорени очи му изсъска: „Ше бъде!“

Сергей Чепръчев се сепна в съня си и се събуди, покрит с пот и с нещо, което подозираше, че са плюнките на жена му, но не можеше да бъде сигурен. 

Така и така съм буден, каза си Сергей, поне да ида да пикам. Провеси крака от леглото, опипом намери джапанките и сънено се заклатушка по коридора. 

В тъмното не можа да види силуетите в дома си, не можа да види дори появилия се от нищото телевизор „Велико Търново“, заменил неговите любими три Sony-та, не можа да види и как ключовете от Аудито му се изпаряват и на тяхно място се появява мърляв ключодържател с емблемата на Олимпиадата в Москва 84-та, на който бяха закачени ключовете за Москвич. 

Не видя и как още много неща се смениха, преминавайки тънката линия на Мултивселената…

След като свърши, по навик, не пусна водата… иначе щеше да забележи, че това действие вече се извършваше посредством дърпането на шнур. 

Върна се обратно и се намести в леглото до жена си. Заспа и повече не сънува. 

***

II.

- Ставай ма! – романтично се обърна към жена си на сутринта. Беше в добро настроение и дори не я срита. – Ставай, че ще се задръсти митницата, докато се закараме дотам ма!

На светлото обаче… светът и животът вече се виждаха различни. Сергей Чепръчев замръзна насред кухнята, когато откри, че всичките му любими неща липсват. Като за начало Sony-то, дето стоеше в кухнята, го нямаше. На негово място имаше стари бозавки фаянсови плочки. 

Кухнята, дето му бяха правили по поръчка… я нямаше. Нямаше ги вградените шкафове, нямаше я вградената печка. Имаше мазен Раховец и радио ВЕФ. Имаше и стар хладилник Мраз, с отчупена наполовина дръжка, който вдигаше шум като дизелов генератор. 

Втурна се с писък в спалнята и разтресе жена си за раменете, което окончателно я изкара от хватката на съня. Тя отвори едно гуреливо око и го попита защо крещи като недоклан. Сергей се стресна още повече, защото забеляза, че мустакът ѝ се е оформил съвсем добре, все едно няколко месеца не го е изкоренявала. 

Пусна я на мига и тя, като посечена, се строполи обратно в леглото. 

Сергей Чепръчев поседна на лепкавия дървен стол, защото краката му се подкосиха. Толкова беше настръхнал, че до мозъка му така и не стигна да се сети, че това беше столът, който изхвърли още преди трийсет години. 

Само още няколко минути го деляха и от момента, в който щеше да бъде наречен „идиот“ от жена си, обясняваща му, че е живо бълнуване това, дето го говори за ходенето в Гърция. 

„В Гърция щял да ми ходи нашият! Ти до Толбухин не си ходил да видиш майкини от три години, в Гърцията щел да ми ходи! И как ше идеш, бе, ше фръкнеш ли!“, щяха да бъдат думите, които да го накарат да припадне. 

Следващият припадък щеше да дойде малко по-късно, когато видеше Москвича на мястото на Аудито си. 

В следващите часове Сергей Чепръчев откриваше всички подробности около сбъднатите си молитви. Откри, че синът му не е, както си спомняше, в университета в Манчестър, а е в казармата.

Нямаше смартфон, а само телефон с шайба. Но най-много го разби липсата на уиски. Това не можа да преживее. Дори мустаците на жена му и казармата на сина му не го жегнаха така, както фактът, че в Народната Република нямаше уиски. 

И пак припадна. 

***

III.

Времето си минаваше, Сергей Чепръчев се аклиматизираше към сбъднатата си молитва. Беше получил всичко, за което мечтаеше, но сега му трябваше време да го преглътне. Работеше стругар в завод за ремонт на мотокари, а не – както в предишния си живот – собственик на няколко магазина за хранителни стоки. Нямаше частни бизнеси, нямаше „собственици“, Народната Република беше собственик, той беше служител. 

Никак не го биваше в работата му, но и колегите му никак не ги биваше. Добрата новина поне беше, че на никой не му пукаше; по цял ден си пушеха и си пиеха кафе. Верно… кафето беше скапано виетнамско и смърдеше на гранясали фъстъци, а и цигарите миришеха на конски тор, но пък като нямаше други… След известно време започнаха дори да му харесват. 

Вечерно време много му липсваше Sony-то в хола и многото телевизионни канали. Пуфтеше и псуваше, но се дзвереше във Великото Търново и гледаше по първа програма сериозни лели и чичовци да му обясняват как партийни функционери с чобански имена и физиономии на пациенти на токсикологията са натворили чудеса за Партията и държавата. 

Пиеше си Академик Неделчев кротко и унило и даже бе изгубил желание да тормози жена си. Нищо не му се струваше истинско. Каквото хванеше, му се разпадаше в ръцете, всичко беше снадено и вързано с тел. Москвичът… след третата неделя, която прекара да лежи под него, се отказа повече да се занимава, изпсува грубо, че е съветски боклук и му тресна вратата. 

Думите „съветски боклук“ обаче не бяха останали незабелязани от който трябва. След два дни на вратата му позвъни домоуправителят, за да го предупреди, че подобни изказвания са недопустими и че малки деца са го чули да обижда братския съветски съюз и българо-съветската дружба. Чепръчев го напсува и него и му тресна вратата под носа. 

Работата в завода го изтощаваше. Но мисълта, че всички интелигенти са по лагерите или копаят тунелите на метрото го ободряваше донякъде. Харесваше му и да няма богати айтита, дето си бъркат в носа по цял ден и взимат по седем бона. Най-после всички бяха равни, но трудно преживяваше, че му няма вече частното бизнесче. 

Десетина години преди да му се сбъдне молитвата – таман беше станал религиозен и открил, че червеното конче много му тича. Сега обаче милицията дебнеше пред църквите и на Великден трябваше да се кръсти тайно вкъщи. Откри, че не му носи наслада, ако не го вижда никой. Реши да се върне към фанатичния атеизъм на Народната Република. Беше учуден колко лесно му се удаде. Даже с кеф му се удаде. 

Много му липсваха обаче и Гърцията, и Италията – от чиито плажове преди бе писал едни от най-добрите си Фейсбук статуси за това как едно време, по соца, се е живеело по-добре. И Фейсбук му липсваше. Сега само жена му му беше публика, като се напиеше. Ами Sony-то… и Аудито… Поплакваше си вечерно време тайничко, като си легнеше. Или поне той си мислеше, че е тайничко; жена му се чудеше всяка вечер кога най-накрая ще спре да се сополиви тоя. 

Спомни си за американските филми, дето много ги плюеше колко са тъпи; и се усети, че му липсват. Чувстваше, че ще повърне, ако изгледа още един съветски филм за войната. Но си спомни и още нещо – по тия американските филми беше виждал как на някой като се моли и му се сбъдне молитвата, после как се моли да му се отсбъдне и да се върне където си е бил. 

И пак започна да се моли. Върна си религиозността, така да се каже. 

Започваше да губи надежда и да псува Народната Република, но тихо, по-често на ум, защото се страхуваше от ОФ-то и от кварталния, и от съседите, и от жена си, и от сянката си. 

Академик Неделчев му ставаше все по-добър приятел, а работата му в завода все повече не ставаше за нищо. Мустаците на жена му така се вееха на вятъра, че все едно му помахваха подигравателно. ВЕФ-ът се скапа, Велико Търновото изгуби червения и зеления цвят. Сини хора му обясняваха всяка вечер от екрана колко по-добре живее от капиталистите и как техните държави са напът да се разпаднат. Киселините от кучешката радост бяха станали ежедневие за него, а лекарства – К, игрек, Р. Трябваше да жули сода за хляб. 

Една вечер, като се прибираше от работа, милиционери го спряха да му проверят документите, че им бил подозрителен. Така се беше отчаял, че съвсем се бе занемарил, нямаше желание за живот, камо ли да се привежда във вид. Другарите милиционери го предупредиха, че ще му се размине тоя път, защото не е младеж нехранимайко, но му се заканиха, ако не отиде да се подстриже, другия път да го приберат да нощува при тях, защото е заприличàл на битълс. На другата вечер ги видя отдалече и им избяга. После се подстрига все пак. 

Не смееше да мечтае, защото нямаше смисъл. Не можеше да спестява, защото заплатата му беше 150 лв., а Академик Неделчев му прибираше голяма част от нея. Спомените за Гърция и Италия избеляха, почти вече не можеше да си спомни как изглеждаха тия райски места, останали в главата му от един друг живот. 

Една нощ, таман когато беше спрял да реве, в отчаянието си пак започна да се моли. Религиозността беше станала плаваща при него, ту идваше, ту си отиваше. Сега беше момент на отчаяние, та си я беше възвърнал. 

Така и си заспа, с молитва на уста, със сълзи на очи и сополи по лицето. 

***

IV.

На сутринта жена му го събуди, викайки, че ще закъснеят и ще се натрупат опашки по гръцката митница. 

- К-какво…? – не разбра добре Сергей Чепръчев, но бързо се разсъни, защото се фокусира върху лицето на жена си и по-конкретно върху липсата на мустаците. 

Изправи се и седна в леглото. Огледа се. Малкото Sony беше в спалнята. 

Скочи от леглото и се разтича из апартамента („като улав“, както щеше по-късно да разказва жена му). Разцелува телевизорите. И трите. Разцелува си смартфона, ключовете за Аудито, кафе машината, хладилника, тостера, че накрая дори и жена си замалко да целуне, но се усети навреме и се спря. 

Време беше да пътува за Гърция. Друго си беше да си имаш частно бизнесче! 

Няколко часа по-късно Сергей Чепръчев се излежаваше на шезлонга на гръцкия плаж и пиеше трето узо. Пушеше Боро, а жена му цъкаше трето фрапе. Изглеждаше по-щастлив и доволен от всякога. 

Извади смартфона, отвори Фейсбука и заскролва нагоре-надолу, да види какво се случва по света и у нас. И какво да види!!! Някакви жълтопаветници да пишат евроатлантически глупости!!! И изведнъж…

… изведнъж отвътре го напъна вдъхновение да бъде литературно оригинален. 

Натопорчи пръстчетата и като удари бутончето за главните букви, и като се развилня, и като запсува умнокрасивитета. И като започна да им обещава в Белене да ги праща, че и с Путин да ги плаши, и да ги псува, че такива като тях са съсипàли държавата. Започна да лее мили спомени за Народната Република и да обяснява на малоумните млади колко по-добре се живеело едно време по байтошово. Обясни им как не е имàло ни Ед Ширъни, ни Андреа Бочелита, ни Тейлър Суифтки, ни нищо, само хубава и качествена култура.  

Едни красиви псувни като заизвива, едни засукани заплахи, едни литературни похвати и хвалебствия за „едно време“ колко хубаво се живеело. 

Написа им накрая как ВСИЧКО е имало едно време и как ВСИЧКИ са били спокойни, равни и щастливи. 

После доволен щракна с пръсти на сервитьорката да му донесе четвърто узо. Остави телефона и с усмивка примлясна, облегна се назад в шезлонга с чувство за изпълнен дълг и си почеса корема доволен. 

- Много им разбират главите… - каза си под носа Сергей Чепръчев и си бръкна с нокът в ухото - … Едно време всичко си имахме и си беше много хубаво…  

_____________________

Този коментар изразява личното мнение (и душевно състояние) на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg (или със здравия разум).

Последвайте канала на