Енчо Господинов: IN MEMORIAM за Иван Гарелов, момчето с барета и кауза

Спомени, майсторски разказани от Енчо Господинов, един от знаковите български журналисти, бил е и хуманитарен дипломат, за колегата му, друг емблематичен български журналист - Иван Гарелов, който почина вчера след боледуване. Енчо Господинов е работил дълги години в някогашния в.”Поглед” - от репортер, кореспондент и шеф на Международния отдел до зам.-главен редактор. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по много горещи точки на света. От 1999 година е два мандата  посланик на организацията в ООН, после зам.-генерален секретар  на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специален съветник на Кристалина ГеоргиеваКристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си образование, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга "Сянката на петнистия кон"предизвика голям читателски интерес.

Сн. личен архив, Енчо Господинов

„В младите си години, когато много момчета възмъжаваха, и той носеше барета. Сигнал, че има кауза. Беше преминал през в.”Народна младеж” и БТА. И постепенно превземаше Националната телевизия отвътре. Понякога се луташе в търсене на себе си, но не задълго. Такъв го помня.

После се срещахме по прахоляците и кръстопътищата на историята:

аз репортерствах за “ПОГЛЕД”, Иван - за телевизията. Виетнам и Кампучия през 1979; многократно в Ливан и Сирия през 1980-1983; в Алжир, когато ООП и Парламентът на палестинците в изгнание решаваше кога да обяви независимостта на държавата си; после по други ветровити места, а от време на време и в “Панорамното” му студио на “Сан Стефано”, откъдето Иван се опитваше да дава възможно най-панорамната картина на България и на света. В повечето случаи това му се удаваше. Освен кауза,

Иван обичаше професията си, беше талантлив и имаше мъжко сърце.

Сн. личен архив, Иван Гарелов

Каузата му беше Палестина и палестинците, еманацията й - осиновяването на Ахмед и благодарение на Иван превръщането му в лекар. Често го виждах в кабинета на д-р Кирил Игнатов, тогава шеф на Българския Червен кръст, където

Иван пледираше за повече хуманитарна помощ

за палестинците или ходатайстваше за българско гражданство за осиновения си Ахмед…

Заедно с Васко Василев, легендарният кореспондент на БТА в Бейрут в онези години, те наистина успяха да покажат драмата на един народ, осъден от глобални и регионални сили да остане без своя държава - а за много палестинци и без надежда. Без контактите, влиянието и логистичната подкрепа тогава на Васко в Бейрут, мисиите на още десетина обикалящи из района като хрътки български репортери биха били скромни и повърхностни разходки… Коста Иванов и покойният вече Иво Гарвалов бяха също част от тази мощна тройка на журналистическата ни солидарност в онези времена в Бейрут. Градът, по чиито улици можехме да срещнем и Ориана Фалачи, и Том Фридман от “Ню Йорк Таймс” и Дейвид Игнейшъс от “Уошингтън поуст” или Робърт Фиск от лондонския “Таймс”.

И Иван можехме да срещнем по “Хамра стрийт”, или в офиса на Махмуд Лабади, Прес-секретаря на ООП, или в бежанските лагери Сабра и Шатила, заедно с верните му оператори Данчо Йорданов или Иво Нешев.

Талантът му го дърпаше навсякъде,

където Иван можеше да предложи на зрителите си своите сканиращи “пейзажа” социално-рентгенови очи.

Така Иван успя да покаже и кампучийската кървава баня през 1979, когато Виетнам изрита от Пном Пен “червените кхмери” на сатрапите Пол Пот и Йенг Сари. Тогава Иван направи прочутия си документален филм “Къде сте, доктор Терпи” и обра всички възможни награди за журналист на годината, а два американски университета закупиха филма, за да изучават студентите им телевизионна драматургия…

В онези времена на недоузрелия социализъм,

както се шегуваше Веселин Йософов, сам голям почитател на Гарелов, Иван някак си успяваше да каже повече неща от екрана, отколкото постната традиция и практика на епохата обикновено предлагаха. Това се удаваше и на още няколко негови колеги, всички знаем кои бяха те. И така, както Тома Томов направи далечна Америка по-разбираема за нас тогава, така Иван успя да направи същото с уж близката географски до нас Гърция. Иван доведе в домовете ни Мелина Меркури и Микис Теодоракис, духа на Зорба, характера на гърците и тяхната политическа култура. Заедно с покойния Вечеслав Тунев, кореспондент на БТА в Атина, те ни запознаваха с вълшебните поети Одисеас Елитис и Рита Буми-Папа. Те построиха гигантски мост между нас и гърците, векове наред преди това разделени от недоверие и подозрения… Мостове, каквито днес нямаме с Белград, Скопие и дори с Букурещ…

По този мост по-късно хиляди позамогнали се българи “окупираха” с любовта си Халкидики и озвучиха с гърмежи и фойерверки нашето ЕС-комшийство.

Доведе Иван и личната драма на Голямата Ориана Фалачи, чиято Голяма Любов на живота Алекос (Александрос) Панагулис беше взел дъха и сърцето й. За Панагулис Ориана написа “Un Uomo” и взе престижната италианска литературна награда “Виареджо”.

Панагулис беше смел мъж, поет, журналист и бунтар срещу гръцката хунта, която не му прости и му прати един тежък камион да го прегази на самотно шосе. Мисля, че беше на 1 май 1976.

Ориана Фалачи, която тогава живееше с Алекос, успя да натовари на един самолет архива му и избяга чак в Ню Йорк. Разказвам този епизод, защото Иван Гарелов го разказа на нас, шепа младоци, в салона на СБЖ една мартенска сутрин на 1977. Току-що се беше върнал от Гърция.

Иван носеше славата си с достойнство и скромност.

Понасяше мълчаливо критиките за някои епизоди от живота си…

Малко ангели имаше тогава по върховете.

Но той има куража да се извини на българските турци за наивно-пропагандните си репортажи от южната ни граница по време на “Възродителния процес”, когато хиляди нещастни хорица напускаха България с денкове и стари куфари на “Ладите” и каручките си. Тъжна песен пееха колелетата на тези каручки.

А в най-мътните години на Прехода след 1989 неговата “Панорама” беше често вентилът,

който изпускаше пАрата от уморената и изхабена партокация и новите набързо скалъпени партийни “брички”. Иван я водеше вещо, спокойно, очите му вдъхваха респект и доверие както сред гостите в студиото, така и сред повечето зрители. Останалото казваха мустаците му!

Бонвиван с изискан гастрономически стил ; отворен за всички, с остър като скалпел език, когато се налагаше; той ще липсва много на нашата политическа и журналистическа трапеза.

На моменти Иван изглеждаше като българския Уолтър Кронкайт. Успокояващ лутащата се нация и безпътната ни държава. Отиде си по-рано, отколкото трябваше. Журналистиката, а и не само тя, осиротя.

Роден през 1943 в Царство България Иван се пресели днес/б.р. вчера/ в Небесното Царство.

Последвайте канала на