#Hubavo е и е хубаво да благодарите

Не веднъж и дваж са искали от нас (къде скрито намеквайки, къде нагло настоявайки) да им благодарим, че са си свършили работата.

...

Да видим каква обаче е свършената работа и какво общо има с кучето и нивата…

Интересно, нали?

Както Боби Михайлов си вярва, че българският футбол е в добри ръце (за какво говоря ли?—виж снимката ред и половина по-надолу), така и много управляващи назад в годините си вярват, че са направили много за България.

Айде, бъдете малко благодарни, де!

Да прелеем и към контрол към парите ни, които не изкарваме много леко.

Но важното е, че трябва да сме им благодарни.

Пък да видим – после може да си позволим да мислим и за „лиготии“, като жизнен стандарт и самочувствие.

Това е манталитет, граден с десетилетия, а може би и столетия – манталитет, който шепне в ухото: „Тия във властта са се докопали, за да трупат и да ядат, край! Тяхната работа е свършена, те са на хранилката!“

Току се запали някой автобус и влезем в световните новини.

Обратни наклони върху обратните наклони, които правят чуден аквапланинг или лед – както дойде. Неравности по неравностите, бабуни върху бабуните и тук-там знак, който е обозначавал нещо по времето на някой си ремонт, вече не обозначава нищо, ама си стои. Както си стои и уж временната маркировка, която само отклонява погледа и прави шофирането интересна енигма. На скоростни участъци това е просто чудесно. Защото, ако имаш време за реакция, няма тръпка.

А на фона на фона на фона на всичко това пък забравихме да отбележим най-интересното: как се обучават младите шофьори, често известни и просто като „донорите“. Създадените корупционни практики в школите водят началото си (или края си, зависи от финансовата гледна точка) в политически гръб, политически чадър и плащане на „такса спокойствие“ по региони.

Да продължим с контрол по нещата, от които ни зависят животите. Пътното строителство, например. Да не се дава на който обещава най-смело, а изпълнява най-зле, нито на който се познава с „шефа“, а на фирми, които правят разлика между пътно строителство и спестяване за вила на Малдивите.

Магистралите не били баш магистрали в цялата си цялостна прекрасност. Тук-там били скоростни пътища… на пресекулки. Маркировките са като правени от художник сюрреалист, който открива нови изразни средства в изкуството си, а знаците са тука-има-тука-нема, забравени знаци от ремонти, оказващи нищо в нищото, объркващи, паднали, скрити от дървета, храсти и реклами. Чудно.

Но онези – карачите на държавния влак – си повярваха, че да си свършат работата е повод за благодарност. Построили магистрала с нашите пари, трябва да им благодарим (че не са ги откраднали всичките, вероятно, знам ли); направили детска градина, трябва да им благодарим; асфалтирали улица…

Схеми, които не са измислени вчера или днес, нито са създадени от учителката ми по математика в трети клас, нали? Подозирам, че са създадени от горе-долу същите гении, на които трябва да благодарим и за пътищата, по които се срещаме очи в очи със споменатите донори. Не си мислете, че става дума или че се целя само в едно отроче на политическия ни театър, което е известно с асфалта си, не. Те са нарицателни за това, но не са единствените със заслуги. Преди тях и преди, и по-преди картинката не е различна. Това, на което се надяваме, разбира се, е театърът да свърши – и както всяко нещо на този свят има край – и Преходът ни да намери своя край. Най-после.