Идейните наследници на убийците от Народния съд и сега се готвят за изборите

______________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

1 февруари 1945 г. Една от най-мрачните дати от българската история. Датата, на която България разбира какви „синове“ и „дъщери“ е отгледала. Пеко, Тако, Дако, Цола. Такива, които с удоволствие и садистична наслада се обръщат и избиват други българи. Без да им мигне окото. България оттогава не е същата. И няма да бъде. Тя е покрита с мрачна тъга, но и със срам – че, като майка, е отгледала такива келяви деца, посегнали на братята и сестрите си. Че и с наслада, при това са го правели.

На 1 февруари 1945 г. (вчера се навършиха 81 години) са изпълнени най-масовите смъртни присъди, произнесени от т.нар. Народен съд – кулминацията на репресивната вълна, с която новата комунистическа власт физически ликвидира значителна част от държавния, военния и политическия елит на страната.

На 1 февруари са екзекутирани тримата регенти на малолетния цар Симеон II, бивши министър-председатели, министри, народни представители и висши офицери. Тази дата не бележи началото на терора, но символизира неговото ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНЕ… момента, в който политическата разправа окончателно приема формата на „правосъдие“.

Т.нар. Народен съд е създаден в края на 1944 г. като извънреден орган, чиято формална цел е „наказване на виновниците за националната катастрофа“. В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ той представлява централен механизъм за политическа разправа, чрез който новата власт след 9 септември 1944 г. елиминира значителна част от елита на България.

Народният съд не функционира в рамките на действащата тогава правна система, не спазва основни принципи на правото и не може да бъде разглеждан като нормален съдебен орган, независимо от използваната терминология и независимо от опитите на соцносталгиците да ни докажат, че избиването на хиляди хора е някак свързано с някаква „идеология“. Която пък е докарала смърт, два държавни фалита, обезличаване, ограбване свободата на словото, загубата на независимост и… боза от 6 стотинки.

Малко политически и исторически контекст:

След преврата на 9 септември 1944 властта в България е поета от Отечествения фронт, в който водеща роля играе Българската комунистическа партия. Страната попада в съветската сфера на влияние, а политическите решения започват да се вземат под прякото присъствие и натиск на СССР.

Създаването на Народния съд става с наредба-закон, приета в нарушение на Търновската конституция. Органът е извънреден, временен и не подлежи на контрол от съществуващите съдебни институции. Още в основата си той е замислен не като средство за индивидуална отговорност, а като масов инструмент за разправа с цели обществени групи.

Как функционира „съдът“ ли?

Процесите пред Народния съд се характеризират с ускорено производство, формална защита и ПРЕДВАРИТЕЛНО ОПРЕДЕЛЕНИ ПРИСЪДИ. В много от делата липсват конкретни доказателства за лична вина. Обвиненията често са изградени върху заемана длъжност, принадлежност към предишната власт или „политическа отговорност“, без връзка с конкретни действия.

Към днешна дата безсрамници от социалистическата партия, които се пишат наследници на убийците от БКП определят жертвите като „фашисти“. Хиляди и хиляди „фашисти“ са им в главите. А копейките… още по-зле. Копейките, които не са от „социалистите“, но видяха, че носталгията по миналото печели народна маса и увлича гласоподаватели, се запрепъваха да се надбягват със „социалистите“ да се докажат по-русофили и от Толстой и по-сталинисти и от Сталин. Не само, че отричат жестокостите на Народния съд, не само плюят по жертвите му, но плашат и с нов Народен съд. Приискало им се в Белене да пращат на безродниците жалки.

Да се върнем на историята. Обжалването на присъдите през 1945 г. е било невъзможно. Адвокатите, когато изобщо са допускани, нямат реална възможност да защитят подсъдимите. Свидетелските показания често са изтръгнати под натиск, а самите съдебни състави са подчинени на политическата линия на момента.

Терор, облечен в процедурна форма.

Между декември 1944 г. и април 1945 г. пред Народния съд са изправени приблизително 11 000 души. Произнесени са над 2 700 смъртни присъди, както и хиляди доживотни и дългосрочни наказания лишаване от свобода.

По броя на смъртните присъди България се нарежда сред страните с най-масови следвоенни репресии в Европа… въпреки че страната не води реални бойни действия срещу СССР и преминава на страната на Антихитлеристката коалиция още през 1944 г.

Кои са жертвите ли?

Сред осъдените се намират регенти, министър-председатели, министри, народни представители, висши офицери, журналисти и обществени фигури. Сред екзекутираните са личности като Богдан Филов, бивш министър-председател и регент, както и десетки генерали и офицери от българската армия.

ОБЩОТО МЕЖДУ ПОВЕЧЕТО ОТ ТЯХ НЕ Е ДОКАЗАНА ЛИЧНА ВИНА ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, а принадлежността им към предишния държавен ред. На практика Народният съд цели обезглавяване на обществото и премахване на потенциални центрове на съпротива срещу налагането на еднопартийна власт.

Ефектът от Народния съд не се изчерпва с физическото унищожаване на хиляди хора. Репресиите създават атмосфера на страх, която парализира обществото за десетилетия напред. Унищожени са професионални и интелектуални общности, конфискувани са имоти, а цели семейства са маргинализирани и преследвани.

Този процес подготвя почвата за последвалите национализации, лагерната система и пълната подмяна на държавните институции по съветски образец.

След края на комунистическия режим българският съд отмени редица присъди на Народния съд като незаконни и противоконституционни. Признато е, че органът е действал в разрез с основните принципи на правото, но какво от това, както се казва… какво от това? Животите не са върнати и България все още е на командно дишане – изпаднала в кома от откъсването на интелектуалния ѝ елит, от унищожаването на всеки един, проявил някога някаква смелост, оставена само с беззъби и уплашени „народни маси“ и селяндурски (не селски, селяндурски!), неук, неграмотен „политически елит“ от лизачи на руски подметки, които (като във филма „Пришълеца“) изплюха дечицата си в постове и партии – да ни управляват и до днес.

Евдокия Филова. След екзекуцията на проф. Богдан Филов на 1 февруари 1945 г. репресиите не приключват с неговата смърт. Както при много други семейства на осъдени от т.нар. Народен съд, наказанието обхваща и близките му.

Съпругата му, етнографът Евдокия Филова, е подложена на изселвания, полицейски надзор и системно социално и професионално изключване. Имуществото на семейството е конфискувано, а възможността ѝ да се занимава с научна дейност е прекъсната. Години наред тя живее в крайна бедност, местена от град на град, лишена от стабилен дом и доходи.

Без да е осъдена от съд, Евдокия Филова изтърпява наказание, което продължава десетилетия. Тя умира през 1973 г., далеч от научната и културната среда, в която е изградила името си преди 1944 г.

Внукът на Бачо Киро – героят от април 1876 г., генералът от пехотата Теодоси Даскалов е осъден от т.н. Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.

Внучката на баба Тонка е разстреляна със съпруга си 2 срещу 3 ноември 1944 г. край Русе.

Генерал Владимир Вазов е репресиран и издъхва на 25 май 1945 г. в Тетевен, а гробът му е заличен. Двама от синовете на генерала също са репресирани.

Племенникът на Иван Вазов – д-р Иван Кирков Вазов, е осъден на смърт от т.н. Народен съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.

Четиримата сина на Райна Княгиня, за която на 20 април всички се надпреварват да пеят „Кой уши байряка“, са или убити веднага след 9-ти септември, или умират в лагерите.

Знам, че във всяка държава, по всяко време има утайка. Но тя си стои там – на дъното. А това, което червените престъпници са направили някога, е да вземат черпака, да грабнат от дъното и да сложат утайката на върха. Най-неграмотните, най-злобните, криминалните, садистите, безродниците, готовите да затрият живота на близките си само и само да се издигнат, съветските агенти, УТАЙКАТА. Тя е станала господар.

И днес синовете и дъщерите на утайката са се наредили във всички части на партийния спектър – окопали са се като шумкари пред мандра – и само чакат сигнал да нападнат… че идат избори.

Цола, Пеко, Дако, Тако – всичките са се развъдили – физически и идейно. И днес идейните им наследници, оголили зъби, доволно потриват ръце, готови за държавната софра. Отново. Избори идат. Всякаква русо-блядска, соц-носталгична пасмина е готова, пише си речите, подарява Крим на Путин, каканиже предварително написани речи за „мир“ (ама руский мир), плюе по европейското бъдеще на България, обещава вадене от ЕС и НАТО и обещава на господарите в Кремъл, че похарчените за тях рубли са добра инвестиция – ще излъжат още веднъж българите и още веднъж ще приспят България за неопределено време.

Идват избори. Имате последен шанс за действие преди да отпишем още едно цяло поколение.