Изборите ни като риалити шоу!

Нали разбирате, че това бутане на шоумени, миски, футболисти, треньори и хора, които са известни с това, че са известни, е просто реклама? Ясно ви е, че това са хора, които няма да вземат решения по-далече от собствената им дребна изгода тук и там, едно рамо на шурея, малко подкрепа за фирмата на щерката и т.н.? Ясно е, нали?

Просто защото не знаят как. Те са сложени в листите, за да събират гласове, да печелят бюлетини в урната. Те са като гръмко заглавие, което да те накара да цъкнеш на новината. 

Пък после… после ще му мислим. 

Замислете се какво мнение имат за нас, след като ни пускат толкова елементарни залагалки. 

Това е сделка. Каква точно – те си знаят. Дали са ги излъгали, че наистина ще влязат във властта и си мислят, че голямото лапане ще се отключи, дали са им платили хонорар за рекламната кампания, те си знаят. Може пък да са и някакви истински идеалисти (…!), които за едната идея го правят. Кой знае? 

Но от гледна точка на партията Х това си е чиста сделка. И те са преценили, че е изгодна. 

Както казах, замислете се какво мнение имат за нас.

Ставаме за смях. Кого още не са сложили в листите? Нямаме порно индустрия (чалгата настрана, тя е прекалено soft), та да ги наредим и оттам. Донякъде бих разбрал да сложат известни лица, ако те са писатели, историци, адвокати, може би бизнесмени с опит в управление, изграждане, възстановяване. Но футболисти и треньори… за смях сме. Певци, актьори, актриси, шоумени и миски. Е, верно ли!

Знам, че този текст клони а-ха да зазвучи смешно, ама не ми е смешно. В тая смешка ние сме в ролята на оня, дето му мятат пай в лицето. На всички им е смешно, само на нас – не. 

Познавах хора, които преди 15-16 години гласуваха за тогавашните първопроходници в шоуменщината в политиката – ей така—смех да става! После пак на всички ни не ни беше смешно, защото онези се набутаха и Парламента, и в политиката. И някои от тях още са там. Бивши журналисти, разни водещи, известни с пиперлив език, увлекли тълпата. 

Добре, всеки може да сгреши. Но 15 години по-късно да сме толкова пропаднали, че да се опитват на същата кука да ни ловят, само че по-голяма и по-дървена? Какво значи това? Че не сме си научили урока, неграмотни сме политически, правим нещата стихийно, ловим се на евтина реклама. Понеже сме неграмотни политически, вместо да направим логичното – да седнем и да се ограмотим – от мързел решаваме, че по-добре да гласуваме за някой си, който говори по-разбираемо, прилича на нас, говори като нас и е „некъФ забавен тип, чè ни весèли!“ 

Това е все едно: детето, като дойде да ме пита за помощ с домашното по математика, а аз не вдявам нищо, вместо да прочета нещичко там, колкото да мога да му помогна… вместо това да му плесна един задвратник, да се ухиля и да му кажа: „Беай с таа математика бе, келеш! Сèдни, пий ена рикия с баща ти, глей мача бе!“ 

Явно така си избираме и политиците. 

Защо после седим и се чудим защо това, защо онова? Какво очаквате от клоуните? Искахте клоунада, получихте я, сега се вайкате, че заплатите са ви ниски, пенсиите са малки, нямате здравеопазване? Кой наема клоуни да му строят къщата и после се вайка, че е направена от тоалетна хартия? 

Всеки нормален закон, опит за нормален закон, всеки нормативен акт, който можеше да ни облекчи живота, беше посрещан на нож от некадърни клоуни, които се опитват да ви държат в страх, та белким докато треперите от страх и злоба, ги избирате тях, защото са се научили (ако не друго, то поне) как да се преструват на „спасители“. И вечно намират дупка, през която да пропълзят и да се вредят във властта. Може и да не са водещи, но там да са, с едно пръстче поне да са пипнали властта. 

И всичко започна с думите: „що пà не? шоу да става!“

Смешно ли ви е? Не? На тях пък им е. И защо не – хора, които иначе щяха да продават кебапчета в кафето на гарата, сега ви пишат законите, имат власт, пари, коли, жени, живеят в рап клип от деветдесетте.  

Някой си бил казал, че по времето на соца нямал от какво да се оплаква. Добре. Може би е така. Реално погледнато, ако на един човек желанията и мечтите му са изпълнени, той/тя се радва и не се оплаква. 

Да нарисуваме картинка. 

Представете си зебра. Зебра, бе… зебра, раиран кон, да. Седи си зебрата и не мисли за свобода на словото, защото няма какво да каже. Не мисли за свобода на избора, защото няма какво толкова да избира. Не мисли за свобода на движение, защото не ѝ трябва да ходи никъде, храната ѝ е под носа, носят ѝ я. Не мисли за лично достойнство, защото хал хабер си няма какво е това. Не мисли, че животът може да е по-различен и добър, защото не знае какво е това, а и, както казахме – храната ѝ я носят, а тя няма желание за повече от това. Зебрата не мисли за изкуство или липсата му.

Зебрата не мисли, че може да има по-добро жилище. Зебрата не мисли, че може да има магазини, в които да си избира не между два вида храна, а между 200… за какво ѝ е – храната е колкото да натъпчеш нещо в тумбака и толкова. Зебрата не мисли, че може да бъде нещо повече от зебра. А понеже е родена в клетка, не може да си представи друго освен живота в зоологическата градина.

На зебрата ѝ е все тая кой е директор на зоопарка. Зебрата има храна и няма мечти, няма концепция за свобода, така че и това не я притеснява – че е зад решетки. А от време на време ѝ пускат зебра от противоположния пол. Какво повече? Защо зебрата да не е доволна? 

Трябва да разберете едно: Парламентът не е помощно училище, не е благотворителност за изпаднали и забравени някакви-си-били-някога величия, не е и „за забавление“. Повтаряйте си го, докато отивате към урните. 
 

Последвайте канала на