Енчо ГОСПОДИНОВ пред novini.bg: Хуманността започва от семейството

Енчо Господинов е един от знаковите български журналисти, бил е и дипломат. Работил е дълги години в някогашния в. “Поглед”. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст и пътува по много горещи точки на света. От 2000 година е бил посланик на организацията в ООН, в централата на Международния Червен кръст, после като специален съветник на Кристалина ГеоргиеваКристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си образование, когато тя беше еврокомисар. Наскоро излезе от печат неговата книга "Сянката на петнистия кон", в която той колоритно и майсторски описва част от своите спомени от много интересния си живот.

- Защо избрахте това заглавие - метафора за книгата си - "Сянката на петнистия кон"? В нея вие по много увлекателен начин разказвате за богатите си впечатления като журналист, дипломат, представител на Международния Червен кръст в най-горещите точки по света.
-  Двама приятели - Костадин Филипов и Драго Драганов - години наред водиха "приятелски огън" срещу моето разтакаване около тази книга. После към тях се присъединиха Иван Бакалов и Иван Гранитски. Аз се съпротивлявах, казвайки, че днес има повече писатели, отколкото читатели, но това не ги убеди. И тъй като война на четири  фронта се води трудно, седнах и я написах... А заглавието е една метафора, родена от детските ми спомени, когато татко си идваше на обяд у дома не с джипка, а на кон, един красив петнист кон. Тогава живеех в родната Добруджа, баща ми като много негови приятели беше задължен да гради и да създава кооперирано селско стопанство и нещата се развиваха точно като в романа на Ивайло Петров "Хайка за вълци" - с всичките трудности, дивотии и надежди. Работният му ден беше дълъг, затова неговият петнист мустанг винаги тичаше в галоп и аз виждах всеки ден като дете как силуетите на коня и на ездача се сливат със зеленото море на безкрайните ниви. Молех татко да ме вземе със себе си, но той все казваше, че съм още малък и ше ме вземе, когато му дойде времето, както казваше един наш цар. Това видение на галопиращия кон се загнезди в мечтите ми и у мен се роди неистово желание да имам и аз своя Вихър някой ден, пак петнист като на татко, и да хукна по света. Така и стана. Оттогава насам вече 70 години яздя моя мустанг и още не съм слязъл напълно от седлото ... Бродих къде ли не, видях какво ли не. И съм му много благодарен. Дай боже всеки да има моя късмет и моя кон. 
- Бихте ли споделил и с нашите читатели какво ви провокира да напуснете интересната си журналистическа работа в някогашния елитен вестник "Поглед" и да започнете в МЧК по пътя "...от Смолница до Ню Йорк, през Женева, Москва и Брюксел, от Загреб до Адис Абеба и Килиманджаро"?
- Аз много обичах - и още обичам -журналистиката. Но както се шегува Марк Твен, "журналистиката е най-хубавата професия, стига да я напуснеш навреме...". Естествено, този мустакат присмехулник с развята грива от вятъра над Мисисипи може би иска да ни нашепне, че нашата професия е тежък кръст, който не всеки може да носи. Той тежи не само на раменете, но и на съвестта, ако не е чиста, и на нервите тежи, когато си на кръстопът и трябва да калибрираш точно вътрешния си кантар, преди да напишеш и четири думи. За нашия Захарий Стоянов се знае, че е можел да убие всеки политик с две думи, но пък Кардинал Ришелйо казва, цитирам по памет, "Дайте ми само 6 реда, написани от ръката на най-честния  човек, и аз ще намеря в тях 3 думи, заради която да го обеся..." Именно поради тези, а и други причини от житейски характер, баща ми много се надяваше аз да стана електроинженер или поне юрист. Още повече, че бях приет да уча и право в Софийския университет през 1971. Но аз имах в главата си един петнист кон и той не ми даваше мира. Искаше да ме води по примамливи места из целия свят и успя да ме убеди. Години по-късно татко сподели, че не съм сбъркал... Дано е прав. Но когато

през 1989-1990 нашата мила журналистика започна да показва признаци на морална умора и професионална анемия,

когато нашите нови медийни барони започнаха да притискат безмилостно репортери и редактори с богат асортимент от менгемета, аз реших, че е време да опитам нещо друго. Вече познавах от  кръстопътищата на света онези млади и сърцати момчета и момичета от Международния Червен кръст. Бяха ме канили и да работя с тях на няколко красиви и спокойни места като обхванатата от гражданска война Никарагуа, Бейрут - горящ в пламъци и разкъсван от снаряди, както и да споделя мизерния живот на кампучийските бежанци в лагерите от страна на тайландската граница... Все такива хубости. 
Но аз приех поканата им да работя с тях  и от мисия на мисия, от война на война, после от "работник на терена" в Румъния след Чаушеску, в земетръсна Армения и Азербайджан, в разпадащия се Съветски съюз между Горбачов и Елцин, 7 дълги години от безкрайните войни на Югославия, постепенно се "издигнах" в  дипломатическата им и началническа йерархия.  Така  без да го планирам останах в хуманитарната сфера повече от четвърт век. Понякога пописвах при Иван Бакалов в е-вестник, или по нашето национално радио разказвах как пред очите ми се срутиха двете кули в Ню Йорк на 11 септември 2001... В това време обаче, та и до днес, българската журналистика се пържеше в собствен сос и конвулсиите й ме тревожеха, както и маса други колеги. Много талантливи репортери и редактори или гладуваха, или сведоха глави. За журналистиката нерядко менгемето на "мъглявата" демокрация може да е по-свирепо от това на някоя задрямала от инерцията диктатура. 

- Какво е вашето обяснение за промените в съвременната журналистика, за които пишете и в книгата си, за липсата на духовни водачи днес в света и на лидери в политическата сфера?
- Много са факторите, които разклатиха сериозно нашата стара къща, чийто основи са положени още от Гутенберг. Ако говорим за глобалните тенденции в професията, ще трябва да признаем, че появата на интернет, на електронните медии, а оттам и феноменът на социалните мрежи - е равносилно на земетресение от 7-ма степен по Рихтер в нашия двор.  Правилата, скоростта, стандартите в професията, моралните "мерки и теглилки", финансовите импликации за печатните издания, рекламния бизнес - всичко това е равносилно на тотална революция в средствата за масова информация. Тази революция срина имена и кумири, подкопа устоите на колоси като "Ню Йорк Таймс" и "Вашингтон поуст", но създаде нови медии като "Хъфингтън поуст", които заграбиха огромни парчета от медийната торта. Електронни вестници, сайтове и блогъри днес са в авангарда на световната журналистика редом до "старите дами".  Радио-и-Телевизионната журналистика също стана много по-различна отпреди двайсетина години, а платени или "pro боно"  тролове и шарлатани тровят кибер-пространството с фалшиви новини и мнозина от тях се смятат за величия от ранга на Пол Кругман или Ориана Фалачи. Именно тролове и безсъвестни колеги оправдаха очакванията на полския шегобиец Станислав Йежи-Лец, че "прозорецът към света може да се запуши и с вестник". Междувременно класическото репортерство е в дълбока криза, редакторският занаят - почти отсъстващ, международната журналистика е избутана в ъгъла, а разследващата журналистика - доколкото я има - често я дупчат с куршуми или я бият с метални тръби.  За сметка на това за нея именно все няма пари, а май няма и много желаещи да я практикуват.   
Олигархичният модел в собствеността на медиите много спомогна за това падение, за което говореше навремето нашият професор от Виенския университет Дафин Тодоров. Именно този модел у нас създаде айсберга, който потопи "Титаник"-а  на журналистиката. На мястото на хора като Милен ЦветковМилен Цветков е роден на 30 юли 1966 г. в София. На 19 април 2020 година е убит при катастрофа. Завършва, Генка, Миролюба , Ани, или онова красиво телевизионно момиче от Русе, изнасилено и захвърлено в храсталаците, идват наемници в занаята, потомци на старите "аристократични семейства" Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Ето така "бавно и полека, мръднахме  назад със няколко века", ако перифразираме Народния поет. Даже е чудно, според колеги отвъд Калотина, че са ни дали и 111 място по свобода на словото. Станахме за срам на Европа. И извън нея.

Но в тази духовна мизерия не сме сами. Ние сме близо до дъното, но в държави със стари журналистически  традиции също има много дупки по асфалта. А както е казвал още преди 250 години Бенджамин Франклин, един от бащите-основатели на САЩ и пионер в професията ни, мисията на журналистиката е не само да информира правдиво хората, но и да създава и възпитава граждани. Ето тук е "заровен кучето", както казват майсторите на изящната словестност.

Днешният олигархичен модел на журналистиката  в почти целия свят възпитава повече любов към политическата, моралната, икономическата и естетическата чалга, отколкото да създава хора с гражданско мислене.

Заблудените или неуки хора се манипулират и управляват по-лесно. А непрекъснато увеличаващата се бездна между бедни и богати също засилва този тъжен процес. Във войната в Югославия се употребиха бомби с "обеднен уран".  А в медийната война се пускат бомби с обеднен морал. И това е една от причините за липсата на духовни водачи и морални политически лидери като Жан-Жак Русо, Махатма Ганди или Нелсън Мандела Нелсън Ролихлахла Мандела е южноафрикански политик от народността кхоса, водач на Африканския. Дори "грешници" като Вили Брандт, Франклин Д. Рузвелт или Шарл де Гол изглеждат като сияйни върхове в сегашната политическа посредственост и улична простотия....  И медиите носят огромна отговорност за това. 
- Кои са световните политически водачи, които са оставили най-трайно впечатление у вас в срещите ви?
- Мандела, на първо място. Мъдър човек. така се случи, че малко след като излезе от затвора, където прекара 27 години, той ни прие за кратка среща в Кейптаун. Бяхме малка група от Международния Червен кръст. Прие ни не заради сините ни очи, а заради това, че мои колеги, по силата на Женевските конвенции, бяха единствените, допускани периодично до килията му. Носеха му писма от семейството, от приятели и съмишленици, както и международната преса:"Икономист", "Ню Йорк Таймс", Нюзуик", "Тайм"... Да чете. Още нямаше интернет в килиите и мобилни телефони, както е при много от нашите днешни бандити по затворите... Както и да е. Но в кратките мигове с него човек можеше да почувства величието на духа, мъдростта на цяла Африка, барабар с европейските й колонизатори, както и симбиозата от морално превъзходство, духовно величие и благородна скромност, в крещящо различие от повечето днешни обикновени тарикати и мерзавци, които се кичат с благозвучната титла "елит". 

С Кофи Анан, ген.секретар на ООН през 1999г.

Кофи Анан, покойният Генерален секратар на ООН беше друг титан на хуманизма в политиката, но и неговата съдба не беше лесна. Англосаксонците казват, че  "herding cats is impossible job", в груб превод  "не можеш да контролираш неконтролируемите", каквито са повечето политически лидери, държавници от различни (котешки) породи и мегаломаниаци от всякакъв сорт. Но Кофи го правеше умело, с достатъчна доза мъдрост и храброст... И плати скъпа цена за тази си храброст. Някои от помощниците му също бяха брилянтни  дипломати и ефективни хуманитарни администратори: норвежецът Ян Егеланд, наш бивш колега-журналист, Маргарета Валстрйом, шведска хуманитарна амазонка, която работеше по 24 часа, изкарвайки с по 2 банана на ден, но оставила солидно хуманитарно наследство на ООН. Лорд Марк Малок-Браун, бивш колега от сп. "Икономист" и дясна ръка на Кофи. Покойният бразилец и талантлив дипломат Серджо Виейра ди Мелу, който загина мъченически, затрупан под 1000 тона бетон в развалините на сградата на ООН в Багдад, където беше опитал да помогне на обикновените иракчани да преживеят след падането на Саддам... От професионалните дипломати, с които съм се срещал често или съм работил по хуманитарни драми  в ООН бяха Сергей ЛавровСергей Викторович Лавров е руски дипломат, като от 2004 година е министър на външните работи, тогава посланик на Русия, покойният му американски колега Ричард Холбрук, много креативен и динамичен, макар понякога и безпардонен в акциите си, също бивш наш колега от сп. "Форейн полици". С японския посланик Кендзо Ошима, брилянтен организатор и изпълнител на трудни идеи, с тогавашния посланик на Швейцария Петер Маурер, днес Президент на най-авторитетната и ефикасна хуманитарна "машина" в света - Международният Комитет на Червения Кръст. Това беше част по истинския дипломатически елит в ООН, когато работех в Ню Йорк. От тези хора можеше много да се научи.

С ген.секретар на ООН Бан Ки-мун през 2007г.

- Като хуманитарен деец, кои от всички тежки изпитания и събития, в които сте участвал, се е запечатало завинаги в ума и духа ви?
- Драмата на палестинците, днес забравени и изоставени дори от повечето си арабски братя и братовчеди. Може би и защото като млад и зелен репортер на "ПОГЛЕД" в онези години първо се сблъсках с тяхната човешка трагедия, докато се опитвахме да уловим пулса на неспирните войни по улиците на Бейрут, в лагера Тел Заатар или на юг в Тир, до границата с Израел. Трудно се забравят трагедии, когато си репортер на 27-28 години и всичко се разпада пред очите ти. В Афганистан през пролетта на 1980 без малко да ме утрепят, заедно с Фаиз Мухаммад, тогава министър на пограничните въпроси и племената... Придружавах го по границата с Пакистан, търсеше някакво помирение между пущуните... Застреляха го като куче на една среща с племенните вождове. По щастлива случайност успях да се измъкна към Кабул един час по-рано. Посланикът Георги Късов първо ме наруга, че съм нарушил заповедта на местните власти чужди кореспонденти да не се мотаят извън Кабул, но после, зарадван, че съм се върнал жив, нареди на готвача си да опече едно агне и да му ударим един моабет, както казва Алеко. Петнайсет години по-късно снимах филм с колеги от BBC в Белград. Вече работех за МЧК. Колегите искаха да заснемат част от нашите програми за изхранване на бежанците от Хърватска. И докато снимахме в една трапезария, където се раздаваше топла пилешка яхния за тези клетници, един лют сърбин, бивш учител, почувствал се унизен от бръмченето на камерата и тяхноте мизерно дередже, грабна един огромен кухненски нож и ни подгони около казаните с яхния. Сигурно щеше да се лее кръв, ако не го бяха озаптили навреме. Ей такива красиви работи стават понякога в живота на репортера или на хуманитарния скитник. Но пък какво удоволствие за мен беше, когато 7-8 години по-късно, когато войната вече беше свършила, а аз бях представител на МЧК в ООН в Ню Йорк, от Загреб дойде една мила покана от канцеларията на хърватският президент Стйепан (Стипе) Месич. Събра ни той в подредения си с вкус Президентски дворец, моя милост, Алън Лидъл от BBC , един колега от CNN, Президентката на Британския Червен Кръст  Лейди Лимерик и Президента на Германския Червен кръст Принц Бото.  Наградиха ни с най-високия държавен орден за хуманитарната  дейност по време на войната (1992-1999) и после май пак изядохме едно печено агне, по стар регионален обичай. Не казвам "балкански", защото покойният  хърватски президент Франйо Туджман ненавиждаше тази дума да се свързва със страната му. Такива ми ти работи, промърморваше в подобни случаи Кърт Вонегът, когато скришом го наблюдавах иззад разтворения "Ню Йорк Таймс" на Пазара на Амишите в Манхатън, където той обичаше да си подръпва от цигарката всеки следобед след дълго писане на някой от шедьоврите си. 
- Как един чувствителен човек оцелява след като е видял от първо лице като вас едни от най-големите световни хуманитарни кризи?
- В началото е стреснат  от свирепостта на живота. После обръгва. Но видяното и преживяното бавно се трупат някъде в  пространството между сърцето и гънките на мозъка. И в един ден може и да отключат я депресия, я нещо повече, да пази господ. Някои мои колеги уж закоравели "глобални санитари", не издържаха. Едни се отдадоха на чашката, други  - на различни сортове депресии, трети се развеждаха и се влюбваха по 16-17 пъти, четвърти оцеляха, а някои даже написаха и книги. 

- В книгата издателят Иван Гранитски ви определя като "търсач на справедливи каузи и сладкодумен разказвач". Кои справедливи каузи намерихте в търсенето си и кои ще продължите да издирвате?
- Като добруджанец, откърмен с човещината на Йовков, а после  с реализма и сарказма на Ивайло Петров, вероятно съм силно притиснат към онази стена на човечеството, която се нарича "сърдечност". Един филм май се казваше "Чужда мъка няма". Естествено, това вече е клише, но някак си е трудно да се изолираш от света, когато чергата гори и под краката ти. Когато съседът ти не е добре, бил той в село Бисер, потопено под водата от все още неизвестни идиоти-безхаберници, било комшия от Мостар, където Иво Андрич рисува вълшебните си поеми, или в някой друг мизерен ъгъл на глобаното ни село. И ако имаш наследен малък, но работещ морален компас още от детството си, да се намерят справедливи каузи в днешния планетарен хаос не е трудно. Но баща ми казваше къде на шега, къде сериозно,  че докато помагам на децата на Палестина или на Зимбабве, да не забравям и моите деца. "Humanity starts at home", (Хуманността започва от семейството), казваше един стар приятел, Ралф Райт, мой главен редактор в списанието на МЧК, когато рабоитех в Женева... Ралф е олицетворение на Добрия човек. Живее в Лонг Айлънд край Ню Йорк  и в свободното си време пръска добрини наоколо. 
- Какво е вашето тълкуване на думите на един от кумирите ви, за който също пишете - Кърт Вонегът в "Кланица 5": "Това вече не са хора, а счупени хвърчила"?
- Усещането ми е, че когато е писал първия си шедйовър, Вонегът е бил смазан не само от хилядите тонове бомби, произведени в неговото второ отечество, Америка, а и от факта, че те са превърнали в пепел перлата на неговото първо, генетично отечество, Дрезден, в Германия. Една тотална шизофрения, да съсипеш оазис на изкуството и архитектурата като Дрезден, когато войната на практика е вече свършила... Като американски военнопленник в Дрезден по врмето на тази касапница, той и другарите му са били принуждавани да работят като санитари, прочиствайки града от трупове след бомбардировките. Това е контекстът, в който е напъхан сюжетът на "Кланица 5". И аз - за себе си - виждам "счупените хвърчила" като пречупените животи на милиони хора от войната тогава. Война, минаваща пред очите му, после през сърцето, за да заседне завинаги в паметта му. Възможно е сърцето му е да имало двоен ритъм: на етнически германец, превърнат от съдбата в американец, и виждащ всичко от два ъгъла. Нещо, за което на Хитлер, Сталин, Рузвелт и Чърчил не им е останало време да помислят.
Интересно, че хвърчилата - като символ на пречупени мечти, борба и нови надежди - са в заглавията и на две други книги - на Ромен Гари (Емил Ажар) и на един млад афганец, Халед Хосейни.  И в тях войната има силно присъствие. Но да не задълбаваме, както казваше баща ми, ездачът на петнистия кон. Хвърчилата са като човешките души - тръгват от земята и накрая свършват на небето... 

Последвайте канала на