Погребаха проф. Ботьо Тачков

В такъв час във всички кучета наоколо се вселява безумие, подивели, откъснали се от веригата, те се понасят напред, без да се оглеждат. Изведнъж застиват неочаквано, тревожно се озъртат с горящи очи, и подобно на слоновете, повдигащи в смъртния си час глава с последно отчаяно усилие, безпомощно провиснали уши, и протягащи за последно хобота си нагоре, кучетата повдигат глави със също така безпомощно висящи уши, протягат шии и вият…воят им е като плач на гладно дете, като стоновете на пребита котка, като стенанията на родилка, като предсмъртен хрип в болницата за чумави, като божествената песен на девойка; кучетата лаят, вият и се зъбят на звездите, на луната, на планините, застинали в мрачни грамади, на хладния вятър, който пълни дробовете им и обгаря червените им ноздри, на нощното безмълвие, на прелитащата сова, чийто полет в тъмното рисува дъга, и едва успявайки да избегне кучешките муцуни, отнася в клюна си жаби и мишлета, жива храна за малките; на крадеца, бягащ с всички сили от ограбения дом, на змиите, пълзящи между папратите, които карат кучетата да скърцат със зъби и злобно да ръмжат, на собствения си вой, плашещ и самите тях; на жабите, които те звучно разкъсват (кой ги е карал да излизат от блатото), на клоните, криещи толкова непостижими тайни, които те искат да узнаят, вгледани с умните си очи в шумящите листа, на паяците, увиснали по лапите им, или спасяващи се панически по дървесните стволове, на гарваните, цял ден скитали из полята, а нощем, гладни и едва живи, се добират до гнездата си; на скалите по брега, на разноцветните огньове, пламнали по мачтите на невидими кораби, на шума на вълните, на рибите, които излитат от морето, проблясват с черните си гърбове и отново изчезват в черната бездна, и накрая, на човека, който ги направи роби. И ето - кучетата отново се впускат напред, и тичат, тичат без път, разкървавявайки лапите си, през полета, оврази, без пътища, през хълмове, долини, по острите камъни като полудели, гонени от неутолимата си жажда. Протяжният им вой пълни с ужас въздуха. Тежко на закъснелия нощен пътник. Кучетата, прислужници на Смъртта, ще се нахвърлят и ще впият остри зъби, ще гризат, дъвчат, ще се давят с кървавите късове. Даже дивите зверове се плашат и бягат от пътя им. А после, след часовете на безумния бяг, кучетата, изтощени, провесили езици, настървено ще се нахвърлят едно на друго и ще се разкъсат мигновенно. Само че това не е жестокост… Аз още помня, как веднъж, вперила в мен стъклен поглед, майка ми каза " Когато лежиш в леглото си и чуеш наблизо воят на кучетата, завий се и притихни, и не се смей на тяхното безумие....Измъчва ги безпределна тъга, тъга по Вечността, тъга, на която сме подвластни всички: и те, и ти , и аз…Всички...."

Ако съм на мястото на роднините жална им майка на цялата община. Ще ги съдя до дупка. Тук не става въпрос за парите. Фъндъкова не да се развява по телевизии, а да свърши нещо.