Пропаст между лекари и пациенти... за мен е обидно да търгувам със здраве!

2019 г. завърши със сериозно негативно отношение към медиците на България и най-вече към хората, които спасяват децата на страната ни денонощно. След това кампанията срещу тях бе подета сякаш „на едро“ и драгият читател се превърна от зрител на шоуто в участник, а шоуто стана „съдебен процес“, в който изведнъж публиката се превърна в съдия, обвинител и екзекутор. 

В началото на новото десетилетие се надявам (не съм оптимист, но се надявам!), че поне част от нас ще могат да се поразбудят и да прогледнат, та – затова си поговорих с проф. Иван Литвиненко по няколко теми, които ще прочетете в серия интервюта. Първото е това. И ще разберете как се гради и как се срива доверие, когато си „играеш“ със страховете и омразата хората, със смъртта на дете и с популистки методи. Също и ще разберем какво се случва с горката педиатрия в България. 

Проф. Литвиненко е ръководител на катедра по педиатрия в МУ – София; и началник на детска неврологична клиника в Специализирана болница за активно лечение по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“. 

- Говори се, че детските отделения в България затварят едно след друго; вярно ли е това и каква е причината? Какво можем да кажем за педиатричната специалност днес в България и за кадровата политика?

- От дълги години тази специалност не е атрактивна за студентите и за завършващите медици, защото липсва адекватна политика и Наредбата, осигуряваща специализацията на завършилия лекар, става от лоша по-лоша. Нищо не се променя към добро. Старата Наредба, грубо казано, имаше два механизма: Държавна поръчка и платено обучение. Човек можеше да кандидатства за държавната, където се класираха след конкурс и започва специализацията. За платеното обучение, специализантът  си намира спонсор (имаше такива – обявени), с което си осигурява специализацията. Тоест болницата нямаше ангажимент да заплаща нещо по специализацията.  Държавата или спонсорът финансираха обучението. В един момент държавата се „разтовари“ от този излишен за нея „товар“ и каза: „оттук нататък това е дело на самата болница, която иска да има специализант“. Само че… повечето болници, които искат да имат специализанти, нямат условията и не са акредитирани да ги обучат.

Ние сме университетска болница и притежаваме тази възможност, имаме нужните профилирани отделения и специалисти, които могат да обучават по различните суб-специалности на педиатрията, но какъв е интересът на нашата болница…? Те казват: те работят там, като специализанти, да им се заплащат за този труд. Само че трудът навсякъде в медицината у нас, по ред причини, откакто сме с „пътечната“ медицина, не е добре платен, а най-слабо платени са точно педиатричните заведения. Това не е новост. Ако някъде педиатрите успяват да получат що-годе по-прилични заплати, това е когато са в рамките на болница, която има и други структури – хирургични, кардиологични, за които се знае, че са в пъти по-добре заплатени, те могат да компенсират ниските пътеки на педиатриите.

Нашата болница, тъй като е единствената, която е чисто педиатрична, трябва да си покрие разходите, да изкара заплатите на своя персонал… само с педиатрични пътеки, които са адски недофинансирани. Пример: една епилепсия, която до съвсем скоро беше в рамките на 500 лв. следва да покрива – 4 дни престой, плюс изследвания, а само образното изследване струва повече от пътеката. Няма шанс ние да си изкараме парите. И от горе на всичко, се оказва, че трябва да поемем на гърба си и човек, на когото да плащаме заплата и да го обучаваме, а той няма да вкара пациенти, няма да носи пари на болницата. Никоя болница няма такъв интерес. Още с излизането на тази Наредба, директорите не бяха склонни да отпускат места за специализанти и тогава излезе едно разпореждане на министъра, в което се казваше, че всеки директор на болница е длъжен до някакъв период от време – 2-3 години, да обърне 5% от щата си за лекар-специализант.

Тоест да осъществи възможността хора да могат да специализират при него. Какво значи това за нашата болница? Ако, грубо – имаме 50 лекари (а ние нямаме и толкова), трябва да имаме 5 места за специализанти. Това е нищо, като бройка, а и са малко и болниците, които могат да го направят. Плюс, че ние осъществяваме обучение не само по педиатрия, а и по всички суб-специалности на педиатрията, които могат да тръгнат като отделна специализация. Това ще рече: детска гастроентерология, детска нефрология, неврология и т.н…. Ние сме повече от тази бройка – 5. Какво да направим и как да дадем шанс на тези завършващи, които са били така наивни, и искат да работят тази специалност в България? Нямат никакъв шанс. Директорът на една болница не може да покрие такъв разход.

Какво му остава на този млад човек? Да търси изход на Аерогара София. Затова съществува изтичането на специалисти. За повечето специалности, но пък в много по-голяма степен важи за педиатрията. От тази година се върна една възможност. Това беше предложение на министерството – да има отново Държавна поръчка за НЯКОИ „дефицитни“ специалности, в които се включва и педиатрията. Тук възникна една колизия обаче с желанията на обучаващите се. Едно време всички бяхме съгласни с това, като учим и държавата ни „плаща“ за обучението, следваше едно разпределение и знаехме, че това трябва да го върнем някак си. Да покрием тези места, където действително има дефицит и нужда. Сега, когато се каже на младите хора, че ще им се даде възможност да специализират, но след това ще трябва да работят на дадено място, известен период, те казват: „ама ние искаме да сме свободни!“ И това не е съвсем редно – държавата да ми плати 4- или 5-годишно обучение и след това аз да си взема куфара и, аз – вече специалист, да замина за чужбина и там да си осъществявам практиката. Няма логика. И пак има разминаване. Не е намерен идеалният модел. 

БЛС за смъртта на 3-годишното дете: Неоснователно бяха наранени лекари

- Няма как да не обърнем внимание на все още неотшумелия скандал със смъртта на 3-годишното дете през ноември миналата година. Обществото е поляризирано. Едни говорят за лекарска небрежност и (едва ли не) умишлено неглежиране на задълженията; други пък говорят за умишлено прехвърляне на отговорността от властта към лекарското съсловие и умишлено настройване на хората едни срещу други, за да замаскират собствените си грешки. Какво е Вашето отношение към конкретния случай; и към всички подобни на него?

- Първо: от всеки един случай у нас се прави „капитал“, когато има неблагоприятен изход, особено за дете. Само че, трябва да се знае, че лекарят не е всесилен. Има ситуации, има заболявания, има начин на протичане на нещата, който обективно води към един лош край, дори и при всичките усилия, които полагаме, не можем да върнем назад нещата. Това хората не искат да го разберат.

От друга страна: ние много добре разбираме всеки един родител, който изпада тази ситуация. Той няма как да бъде убеден, че точно неговото дете не е могло да бъде спасено. Лошото е, когато това се поеме от медиите. Когато се нагнетява едно негативно отношение. Да, съгласен съм, че някъде се допускат грешки – ако това е доказано във времето, нека се покаже, нека се обясни какъв е проблемът, защо, откъде идва, за да се търси решение. Но когато един случай е „от вчера“ завъртян в медиите, не може от него да се прави капитал, да се насъскват хората и отделни части от гилдията срещу колеги, защото се прави една изкуствена пропаст между лекари и пациенти. А доверието между лекар и пациент е поне половината от лечението на един пациент. Ако няма доверие, то тогава е напразно нашето усилие. Изключително трябва да се внимава, когато се афишират такива случаи, когато се вменява вина на хора, да не говорим… на цели болници и институции. При нас, действително в един момент имаше и отлив на пациенти, защото бяха стресирани.

Да не говорим, че се разстроиха колеги, които не са от вчера тук, да не говорим за младите колеги. Никой от нас не е подготвен и никога няма свикване с това да почине пациент, камо ли дете. И никой не си дава сметка какъв е стресът, който ние изживяваме, до какво води той. А, когато на фона на този стрес се добави и стресът как утре ще те „извадят“ по медиите, как ще пишат по стената ти във Facebook или някъде другаде: „престъпник“, „убиец“ и т.н. и как ще те гледат твоите деца и роднини… и то без да си виновен в крайна сметка (по случая с починалия 3-годишен пациент през ноември, в становище на Лекарския съюз се казва, че след разследване на случая не е установена лекарска грешка; проверка на ИА „Медицински надзор“ установи липса на лекарска грешка, беше публикуван и доклад – б.ред.), зачеркват един 50-годишен труд, например, който си положил, за да се изучиш, да работиш, да изградиш име и да помагаш. Това не може да се прави с лека ръка. Не съм съгласен това да се случва и затова няма да спра да говоря, че трябва определени хора да говорят премерено и насочено. А журналистът трябва да е изключително добре запознат, а не да търси сензацията във всеки случай; да не търси задължителната вина във всеки случай – нещо, което си позволи дори и премиерът – да каже, определи, да заклейми, да сложи определението: „ония там да се махат“. Да де… „ония там“ са лекари, които спасяват животи, спасяват деца.

Те не са „ония“. Те са лекари, имат лице, имат име. Отстраниха се директорите на три водещи болници. И? Някой дали попита: и какво произтече от това? Никой не каза, че към този момент прокуратурата вече беше взела документите и ние нямаше какво да крием или да коментираме. Но бяхме обезглавени, нарочени и да не казвам какво е изживяла докторката, която беше в тази ситуация. И някой сетили се да се извини? Не. След всичко, което се случи, нямаше и едно извинение, а ние не можем да си възстановим нормалният ритъм на работа в болницата, защото наистина напуснаха хора, които ни бяха абсолютно необходими и нашият инвазивен сектор остана неработещ. И към момента. Това не е единствената беля, защото има няколко клиники, които сме свързани с интензивния сектор, като изискване за работа по Здравна каса. И до ден днешен гастроентерологичното отделение, за което се изисква да има анестезиолог, не работи, като хората, работи по една-две ограничени пътеки и приема по 3-4 деца, вместо десет. 

Проверяват три болници, свързани със смъртта на дете

- След въпросния случай се оказа, че специализираната болница по детски болести трябваше да спре спешния прием на пациенти, защото много от специалистите бяха притиснати от обстоятелствата и напуснаха – заради трагичната смърт на детето и започналия веднага след това „лов на вещици“. Какво трябва да се промени в обществената нагласа, чие влияние трябва да бъде спряно или ограничено, за да се спре вредната игра на популизъм? 

- Лошото е, че това вече се изгражда като модел – всеки повод във връзка със здраве и деца, да бъде дъвкан и да бъде показван, а има глобални проблеми, които се подминават. Да, всеки от нас си носи бремето, но, ако е доказано, че има пропуски. В крайна сметка, никой не е застрахован от грешки, ние не казваме, че лекарите са непогрешими, но не е в интерес на обществото това да бъде ежедневно акцент и само с това да се занимават медиите. Добре, нека се занимават, но, ако предварително са се подготвили добре. А не да търсят какво ще каже съседът или един минаващ по улицата човек – да определи какво е правилно. Някак си… това е вън от всякаква логика. Здравомислещ човек не може да си позволи да си запълни предаването с такива коментари. Това – освен негативен ефект – друго не прави. Хубаво е по такива въпроси да се викат специалисти. 

- Имате ли усещането, че проблемите в здравеопазването и отношенията между лекарите и пациентите; и настроенията на хората към медиците имат по-дълбок от очевидното произход, скрит в някакъв по-голям социален проблем? Може ли да се каже, че сме свидетели на едно умишлено изместване на фокуса от политическата неспособност или липса на желание на управляващите от различни нива на управленската йерархия да се справят с проблемите в здравеопазването?

- Всички от тази т.нар. политическа класа са на ясно кои са чувствителните теми за хората. Ако не са „лекарите“, ще е „екологията“, но в никакъв случай няма да е икономиката, международните отношения, договорите или големите далавери, които се случват – там… никой не разисква и не се задълбочава докрай. Подхвърля се някоя от грозно злободневните теми и тогава НЕЯ я подлагат на разтерзаване. Хората не разбират, че биват увличани и подлъгвани – втурват се в надпревара „да мразят“ и да заклеймяват дадена каста. Аз не знам дали друга професия е така коментирана, като медицината. Оказва се, че всеки разбира от медицина, всеки дава съвети, мнение и напътствия. Тук трябва да излезем за малко встрани от въпроса и да отбележим един друг голям проблем… Искам да отбележа нещо много важно: никъде по света медицината не върви по търговски закон. Ние направихме такава реформа, че всички болници са търговски дружества. Какво значи това – да търгуваш със здраве?

Както казва един колега тук, с дълъг стаж: за мен е обидно да търгувам със здраве – тоест аз да се радвам, ако има повече болни или неизлекувани – за да получавам аз заплатата си. Няма такова обръщане в света. Ние сме по търговски закон, без право на печалба. Това обърка дори целия статут на университетските болници, които – от една страна са търговско дружество и трябва някак си да си изкарват парите, от друга страна са елемент от обучението и ставаме подвластни на двама господари… на учебното заведение, в което преподаваме, както и на болницата – и всеки има различен интерес. Аз, като преподавател, имам интерес да имам повече и по-разнообразно болни; а, ако гледам интереса на болницата, трябва да имам такива, които ще ми позволят да си получа достатъчен доход, да си свърша добре работата, като началник на клиника и да си осигуря заплатите на хората. Няма как да съчетаеш двете неща и да бъдеш добър и по двете. Ние сме по търговски закон, по една „пътечна“ медицина, за която никой не е остойностил пътеки – тоест те са дадени „на око“ – затова има огромни диспропорции. Всеки път, когато се каже: „ниски са, затова качваме процента“, какво се случва? Онзи, на с голямата пътека, процентът му носи още по-голям доход, а на онзи – с малкия – не му се отразява по никакъв начин. Елементарни сметки са това. И бакалинът в най-близката бакалия ги знае. Но никой не го променя. 

Д-р Ненков: Направихме лекарите търговци, а болниците търговски дръжества и сега се търгува със здравето на хората

- Какво е състоянието на професията на медицинската сестра, която някога беше сред мечтаните и престижни?

- Да, това е още един проблем в медицината: какво правим с медицинските сестри? Нищо… Утре… ги няма. Този проблем се завърта периодично, но много периферно. Като това, което беше с онзи цирк с палатките пред Министерски съвет. Аз не знам даже кои са и откъде са – някакви чудеса говореха с министър-председателя, но и той им отговаря чудеса, а министърът им обещава… Няма как ти да обещаеш заплата 1000 лв. на медицинската сестра, когато аз – като началник на клиника в университетска болница, професор, получавам 1500 лв. Няма как това да стане.

Ако трябва да го правиш, трябва да поемеш изцяло отговорността в този ресор да наредиш така заплатите, че този, които е на последното стъпало, да получава еди-колко-си, сестрата да получава междинното, след тях са лекарят и началникът.

Не можеш да „дръпнеш“ единия и да кажеш: „на теб ще ти дам еди-какво-си“. Аз веднага ще искам да стана медицинска сестра, а не лекар. Да не говорим, че и на медицинските сестри не се вдигат заплатите, седят до минималната, в един момент заплатите на сестрите се изравняват с тези на санитарките. Те са ми много симпатични, но едно е санитарка, друго е медицинска сестра. Няма желаещи. Ние имаме сестри, които са на по 80 години и работят. Няма кой да дойде. Няма нови сестри. Средната възраст е над 50 г. Както казвам: аз имам още няколко години… и те да изтърпят, колкото могат и… ще дръпнем заедно шалтера. Лятото имаме отделения, които остават с по една сестра. Едно съседно на нашето отделение това лято остана с една сестра, която беше старша, единствена и така… жената е на 68 години. Как да работи, как да покрие график? Как да съществува това отделение? А хората не го виждат. 
 

Последвайте канала на