Правилата не важат за нас! Нас министерството ни обича!

Истинска история: преди много години имаше един китайски ресторант в района на хотел „Плиска“. Сервитьорите там не получаваха заплата. 

Усещам, че мнозина повдигат вежда умислено: „че как така се работи без заплата…?“

За да ви дообъркам съвсем, ще ви кажа и втората, по-интересна, част от историята: сервитьорите дори плащаха „такса“ на собственика за правото да работят там. 

Ще ви дам няколко секунди, за да може тая мисъл да си пробие път в лежерния петъчно-следобеден режим на работа на един отруден мозък. 

Каква е работата всъщност? Клиентите на ресторанта бяха по-…особени. 

По-заможни, по-щедри. Оставяха мнооооого големи бакшиши; толкова големи, че сервитьорите бяха готови да плащат на собственика, за да работят там. 

Защо те са избрали този начин на трудови взаимоотношения, мисля, е ясен. Особено в онези години на ограничен избор. Защо обаче в тъмните кътчета на мозъка на онзи собственик се е родило хрумването, че е в реда на нещата, незаконно, напук на всички нормални взаимоотношения между работодател и работник… зарежи това – напук на всички нормални взаимоотношения МЕЖДУ ХОРА, да принудиш служителите си да ти плащат… Това вече е отвъд способностите на логиката ми. 

Лошото е, че мнозина работодатели, бизнесмени, търговци и всякакви деятели и заслужили майстори на спорта в сферата на финансовата атлетика и днес смятат онзи работодател и „бизнес моделът“ му за гениални и се чудят как могат да го въведат и в техните си фирми.

Истината е, че не могат. 2019 година е. Но пък не спират да мечтаят. 

***

Защо, ако си решил да дадеш своя дял в опазването на тая природа, дето уж всички се пишат, че я обичат, се явяват толкова желаещи покрай природата да помогнеш и на техните джобове? Явно всички обичат природата и се гордеят с красотите на родината и т.н., само докато им носи печалби. 

За какво става дума? Да кажем, че ти си решил да не изхвърляш старите си батерии в кофата, защото това е изключително вредно (ще се върнем на това). Ако предполагаш, че това, което четеш, е почерпено от личен опит, значи предполагаш правилно. Ситуацията ни връхлетя като буря през април. По най-любимия възможен начин – без предизвестие. 

Та, да кажем, че ти си на наше място и се оказваш в ето тази ситуация: имаш договор от 2013 г. с фирма, която събира старите батерии от офиса ти, защото имат договор с МОСВ да извършват тази дейност. Обаче днес – 6 години по-късно – фирмата ти съобщава, че вече дължиш годишна такса за „услугата“. Да отложим въпроса: „как ще постъпиш“ за след малко. Преди това – още малко подробности:

Фирмата е една от онези, които имат договор с МОСВ и събират батериите на хората, предават ги и от министерството плащат на тези добри хора за тази дейност. Разбира се, че има финансов мотив, но така работят нещата по света. Те имат квота от N килограма батерии, които трябва да съберат на година. Ако не стигнат тази квота – друг път пари! Ние се отърваваме от батериите, без да цапаме околната среда; фирмата си покрива квотата и си получава парите, всички са доволни. Докато…

… докато умните глави във фирмата не си задават вечния въпрос: „как да увеличим печалбата?“ 

Дотук – нищо лошо. Отговорът обаче: „ще ги таксуваме за събирането“ вече си е стремглаво пътуване към дъното. Има и още една подробност: в уравнението има и още една страна, която осигурява сигурен доход на събирачите. И това са производителите и вносителите на батерии и акумулатори. Те, по закон, са длъжни да събират и предават за рециклиране определено количество стари батерии. Не е въпрос на добра воля, а на задължение по закон. Те са клиенти на дадената фирма и нейните конкуренти, щат—не щат. Говорим за огромно количество. И те си плащат за това събиране. Оказва се, че бизнесът си е доста добър и без да таксуват фирми, като нашата редакция, за честта, която са ни оказали. Реално – без нашите батерии, няма покриване на тяхната квота. 

***

Фирмата също така, се оказва, че има договори и с разни общини. Още един сигурен паричен поток. Но мисълта тук ми е за друго: докато ние сме частна фирма и сме принудени да следим и мислим за парите си, то… общините и общинарите, нека не се лъжем, не се славят с най-рационалното харчене на пари от общата каца. Тоест – не-техните-пари. Тоест парите на хората. Тоест – твоите пари. 

И, ако ние виждаме нередността и казваме: не, стига!, то, можем ли да направим обосновано предположение, че тук-там някой и друг общинар ще го домързи, къде случайно – от мързел, къде неслучайно – от интерес, и ще отвори кранчето днес или утре? Кранчето на новите такси. Не знам защо все така… на песимизъм ме избива? 

***

Между другото…

В Закона за управление на отпадъците има един член 140, който ясно заявява какво смята законодателят за печалбарството: „Наказва се с имуществена санкция в размер от 3000 до 10 000 лв. едноличен търговец или юридическо лице, което: 3. не приема без заплащане от страна на крайните потребители негодни за употреба портативни и/или автомобилни батерии и акумулатори от същия вид в рамките на работното време на обекта“. 

***

В договора ни пише също така, че ние нямаме право да предаваме батериите си на друга фирма. С други думи – оженили сме се за тях и това е. Но в договора пише също така, че това, което те правят, е безвъзмездно. 

Ама договорът е с променени условия, ни заяви ведро дамата от другата страна на телефона. 

Да, но това е станало без предупреждение. 

Тонът на дамата започна да става 10-20 идеи по-малко ведър. 

Оффффф… добре! Ще ви пратим едномесечното предизвестие и ще влезе в сила. 

И – айде от тях да мине – тоя път няма да ни искат пари за извозването, ама след това вече – край – ще си плащаме, за да им даваме батериите си, с които те правят пари. 

Не, няма. Вие не сте единствената фирма на тоя свят, която се занимава с батерии. 

Ама вие не знаете каква е технологията… колко е трудоемко…

Да, не знаем, не ни е работа, както на нея не ѝ е работа да знае как се събира информация и се пишат новини. Имаме договор и в него пише разни неща. Трябва ли да разбираме от работата на всички на тоя свят? Трябва ли да знаем, например, как се прави хлябът, за да имаме право да си дадем парите на хлебозавода? Вие знаете ли как се прави? Трябва ли всичко да знаем?

Отговорът на дамата беше странен. Заяви, че трябва, да. Тя, например, знаела всичко, как се прави хляб и въобще всичко, всичко; и трябвало да (знам, че звучи като нелепа шега, но в онзи разговор не ни беше толкова смешно…) ѝ завиждаме, че е толкова знаеща, учена и умееща. 

В така създалата се ситуация, нарушаващият договора да се държи арогантно е интересна приумица. Не ми беше хрумвало, но, за разлика от дамата, аз не съм вселенски разум и дори – в сравнение с нея, май съм си направо тъп. 

***

Слушайте какво: да смениш условията по договор, без предупреждение, си е грубо нарушение отвсякъде. Не, така не се прави! И не говоря за междуфирмени взаимоотношения, бизнес и т.н. Говоря за онези най-базови нещица, като: не пресичай на червено, не присвоявай чуждото, дори да знаеш, че ще ти се размине, мий си ръцете след тоалетната, оглеждай се, като пресичаш, храни се със затворена уста… Сещаш се – „онези“ неща, които в словосъчетанието „разумни същества“ ни правят повече „разумни“ и по-малко „същества“.  

Знаете ли – ние не сме производители или вносители на батерии, нямаме квота, която да покриваме. Нашите стари батерии преспокойно могат да се окажат в кофата за боклук. По-лесно от това…

Но няма да го направим. Защото така избираме, защото така искаме. Защото думите, без покритие, са кухи, а ние сме казвали, казвали, казвали, че околната среда и защитата ѝ са битка, която си заслужава. И батериите – малка или голяма част от тази битка, са си… ами част от тази битка. 

Само че колко други фирми ще махнат с ръка и ще си кажат: бè, я…! И батериите ще се окажат в кофата, откъдето ще се окажат в сметището, а съдържанието им – в земята. Заслужава ли си рискът?

Оттеглям си въпроса, защото осъзнах колко абсурдно звучи, когато поставиш от другата страна на везната – за баланс – левчетата, които можеш да гушнеш. 

Едни хора прибират едни пари, после и още, и още, и още; другите, в чиито джобове бъркат, се предават и си казват, че И ТАЗИ битка вече им идва в повече, батериите се изхвърлят къде-да-е, а накрая почвата, от която идва храната ни, се оказва пълна с живак, цинк, олово, никел, киселини, кадмий, литий… все готини за вас неща, ако сте ш***на ракова клетка. 

Последвайте канала на