Милена Фучеджиева пред "Новини.бг.": Един народ е духовен тогава, когато хората се отнасят добре помежду си

Милена Фучеджиева е известна писателка, сценаристка, публицистка. Тя е автор на бестселъра "Сексът и комунизмът", на още няколко сборника с есета и разкази, сценарист е на тв сериала "7 часа разлика" и още мн.други.  Баща ѝ е писателят Дико Фучеджиев, дългогодишен директор на Народния театър "Иван Вазов", а майка ѝ, Пиринка Хаджиева, е била редактор и сценарист на документални филми. Милена е потомка на македонския революционен род Хаджиеви от Голешево. Тя е учила две години актьорско майсторство, след което завършва кинорежисура в НАТФИЗ. Между 1973 и 1976 г. живее и учи в Париж. През 1990 г. емигрира в САЩ., а от 2010 г. живее в България.

- Милена, казват, че най-важната и трудна задача за всеки интелектуалец, е диалогът му с Бог. В дните преди Рождество твоят с Него как върви?

- Живеем в общество, което все повече се дистанцира и отрича Бог. Статистиката показва, че религиозните хора намаляват и то не само у нас. Важно е да направим разграничението между вярващи и религиозни хора. За съжаление в България не са малко онези, които смятат вярващите за леко тъпи. Не мога да съдя невярващите, но им съчувствам. Те са се лишили от един канал за общуване, който обогатява и създава смисъл и устои. В България общуването с Бог, ходенето на църква и т.н. е симулация. Но позитивната страна на нещата е, че у нас никога не се е стигало до крайности и фанатизъм поради религиозност за разлика от много други страни. Дори може да се каже, че ние, българите, сме по-толерантни, отколкото самите ние мислим, че сме. Обаче сме свръх нетолерантни към чуждия успех. Това са моите наблюдения през последните 8 години, в които живея тук.   
Светът е комерсиален, хората искат да имат, да ядат, да пият и по-рядко мислят за духовният аспект на Рождество, на това, че е важно да бъде почетено раждането на Исус Христос, който е искал да научи хората на дълбока хуманност и любов към ближния. Разбира се, не е нужно да си вярващ, за да си хуманен. Нито пък да почиташ Христос. Хуманността или липсата й са лична отговорност.

- Твоите наблюдения какво показват - духовният живот, културата, тачат ли се достатъчно в съвремието ни, или сме ги загърбили?

- Смятам, че в България сега се прави много за културата, има безброй културни продукти. Този вопъл, който тече постоянно за провала на културата, не е верен. Ето, сега разпъват Венета Райкова дали е писателка или не е, защото Столична библиотека я награди. Дали е Венета Райкова или някой друг, всеки, който пише книги и има читатели, а в нейния случай явно са много, е писател. Невежество и липса на толерантност е да се оспорва дали тя е писател или не. Освен това хулителите й обиждат преди всичко нейните читатели. Смятам това за дълбоко дискриминационно мислене и говорене. Това поведение няма нищо общо с духовността, за която тези хора претендират. За съжаление хората, които леят помия срещу успеха на другите, просто не знаят какво правят. Когато хората не се отнасят добре един с друг, е липса на духовност. Духовността в крайна сметка е възпитание. И това не се случва, защото липсват културни продукти, а защото липсват първите 7 години.

- Не те ли притеснява леснодостъпността в мрежата, където пише и този, който може и онзи, на когото не му се отдава?

- Не, в целият свят е така. Нека да пишат, да се самоиздават. Тове е лесно. Да стигнеш до читателите е трудно. Едва, когато някое сериозно издателство с репутация ти предложи да те издава и имаш сериозна група от читатели, тогава вече можеш да се смяташ за истински навлязъл в света на писателите.

- Ти кога усети потребност да се изразяваш така? И какво ти даде общуването с твоя баща - писателят Дико Фучеджиев?

- Когато се научих да чета, а после и да пиша, прописах първо на машината на баща ми. Бях на 4,6 години. Явно още тогава съм мечтала да съм като него. Обичах да го наблюдавам и копирам. Той ми е предал невъзможността да живея без да пиша.
Отношенията с баща ми бяха много сложни, самият той бе сложна личност. Не беше топлият баща, който те прегръща и приласкава. Аз не бях "на татко принцесата". Тези отношения ги наваксахме накрая, той осъзна грешките си и ми се извини. Вече му бях простила. Научила съм се от него на дисциплина. Той беше много аскетичен човек, нямаше нужда от вещи, живееше над дребнотемието. За съжаление това дистанциране от злободневието не можах да взема от него. Също така, беше тих, миролюбив човек, аз съм по-войнствена от него. Живеем в свят, в който конкуренцията е голяма. Тук амбицията се смята за дефект, но в Америка е точно обратното. Ако си по комсомолски скромен, както ни учеха някога, нямаш шанс да успееш...

- Приживе писателят Виктор Пасков казваше, че България никога не излиза от българите и където и да живеят, те заграждат по 4 кв.м. и казват "Това е България". Ти така ли усещаше нещата, когато живя във Франция, после в САЩ?

- Не, явно преживявам българското по различен начин от Пасков. Някъде дълбоко в мен то винаги ще живее, също така в САЩ най-близките ми приятели бяха българи, но често съм се чувствала просто човешко същество без никаква национална принадлежност.

- Твоята книга "Сексът и комунизмът" стана бестселър. Би ли написала "Сексът и посткомунизмът"? Оливър Стоун твърди,че държавите и правителствата единствено не могат да облагат с данъци сексът и любовта и в този смисъл, това са най-свободните територии.

- Не, засега нямам намерение да проследявам живота на героинята ми Лола през прехода. Интересното е, че сега младите са по-консервативни в секса отпреди, от нас, ние бяхме доста разхайтени, но и по-неинформирани. Може би е тъжно, че децата сега порастват по-бързо. А и моите книги не са за секса. Те са за свободата. Близкото минало ми е прекалено близко, за да ми е интересно.
Имам какви ли не теми за романи в главата, но в момента пиша сценарий за сериал за Нова тв. Тази работа е много динамична, изисква сериозен житейски опит и ми доставя огромно удоволствие. Надявам се догодина, когато сериалът излезе, да се хареса на хората. Сериалите са новите приказки. Аз лично вече не мога да живея без тях.

- Защо избра да се върнеш в България?

- За да мога да правя това, което обичам - да пиша. Езикът ме върна тук. Дъщеря ми е там, пътуваме много, не е лесно да сме разделени, но всяка има своите амбиции и задачи, които трябва да бъдат реализирани макар и на различни континенти.

Последвайте канала на