227
© Gettyimages
Рекордният боксофис на филмите “Backrooms" и „Обсесия" (Obsession) отвори вратите за двайсет и няколко годишни създатели на съдържание от YouTube в момент, в който индустрията преосмисля какво искат зрителите.
През 2026 г. обаче нещо се промени.
„Backrooms" също така стартира с по-големи приходи от редица филми с повече звезди или по-големи брандове за 2026 г. като „Брулени хълмове“, „Писък 7“, „Дяволът носи Прада 2“ или последния филм на Pixar.
Така вече трима режисьори, обучени в YouTube, стоят зад някои от най-големите и изненадващи хитове на годината
С тях се появиха и безброй публикации в социалните мрежи, които твърдят, че YouTube, а не филмовото училище, осигурява истинската подготовка за режисьорите на бъдещето.
Прави впечатление, че въпреки разнообразния си опит, почти всеки създател от YouTube навлиза в киното през хорър жанра, дори това да не е била основната му сфера на дейност в платформата.
Хорърът често процъфтява благодарение на нови таланти извън холивудската система, тъй като бюджетите са по-малко рискови.
Това е младежкият еквивалент на адаптацията на сериал от стрийминг платформа в блокбъстър.
Само допреди година идеята режисьор на голям филм да е натрупал опит в YouTube беше, ако не нечувана, то поне рядко срещана. Братята Майкъл и Дани Филипу тъкмо бяха пуснали „Върнете я обратно“ (Bring Her Back), продължение на изненадващия им хорър хит „Говори с мен“ (Talk to Me), който получи добри отзиви и приличен боксофис. Беше ясно, че те ще продължат да работят, но леко занижените приходи не предвещаваха „YouTube експлозия“. Същото важеше и за откровено слабия „Шелби Оукс“ (Shelby Oaks) на дългогодишния филмов критик в YouTube Крис Стъкман, чиято премиера беше по-късно през 2025 г. Първоначалният ентусиазъм от хорър фестивалите бързо утихна, след като повече хора видяха филма. Макар някои да съзряха потенциал в първия му опит, тромавата имитация на „намерен запис“ без особен емоционален заряд не изглеждаше като следващото голямо нещо в киното, пише The Guardian.
През януари ютубърът Markiplier самостоятелно пусна по кината своята адаптация на видеоиграта „Железен дроб“ (Iron Lung), която надмина по приходи редица големи студийни продукции. След това Къри Баркър, чиито комедийни скечове са неизменна част от YouTube, представи дебютния си филм „Обсесия“ (Obsession). Продукцията, заснета с бюджет под един милион долара, се превърна в боксофис феномена на лятото, постигайки почти нечуван успех – приходите от втория и третия уикенд надминаха тези от премиерния. „Обсесия“ дели кината с "Backrooms", режисиран от 20-годишния Кейн Парсънс, който преди това вдъхна живот на зловещия интернет феномен в поредица от късометражни клипове в YouTube.
Въпреки че действието се развива в поредица от подобни на чистилище, оскъдно обзаведени и осветени с луминесцентни лампи „лиминални пространства“, филмът оглави боксофиса в Северна Америка и е напът да се превърне в най-касовия филм на дистрибутора A24.
Разбира се, това какво всъщност представлява „обучението в YouTube“ варира значително. Парсънс има опит с визуални ефекти и оригиналната уеб поредица "Backrooms", което го доближава до някои предишни режисьори, започнали кариерата си във VFX или телевизията. Стъкман, както споменахме, е известен предимно с филмовите си ревюта. Баркър е бил част от комедийно дуо, преди да се насочи към късометражни хоръри. По подобен, макар и по-малко деликатен начин, братята Филипу се специализират в демонстрации на мащабни специални ефекти и шантава комедия (вижте видеото им „Marvel срещу DC“ под псевдонима им RackaRacka, за да добиете представа за нещо, което никога не бихте искали да видите превърнато в сериал, камо ли в двучасов филм). Markiplier може би има най-традиционния (или стереотипен?) YouTube профил, тъй като става известен с видеа, в които играе различни игри и зрителите го гледат.
Баркър например има повече общо със Зак Крегър – комик от старата школа на линейната телевизия, който направи рязък завой с непредвидимите си и амбициозни хоръри „Варварин“ (Barbarian) и „Оръжия“ (Weapons). „Обсесия“ не е толкова изобретателен, но споделя с тях афинитета към завладяваща идея с трънливи (и често мрачно комични) усложнения. Преходът от комедийни скечове към „Обсесия“ изглежда по-естествен от този да правиш груби сексуални шеги за Жената чудо, а след това да се опитваш да изследваш сериозни травми в „Говори с мен“.
Това вероятно се дължи на факта, че след пандемията хорърът се оказа много по-продаваем от комедията, която вече изпитваше затруднения в края на 2010-те. За известно време по-ексцентричните супергеройски филми служеха като заместител на комедията; сега хорърът и комедията, естествени съюзници в стремежа си да предизвикат първична реакция у зрителя, делят това пространство.
Освен това, жанрът обикновено привлича по-млада публика, а тези млади режисьори изглежда имат по-добра представа какво вълнува връстниците им. Този интензивен фокус обаче може да доведе и до филми, които се усещат по-скоро пресметнати, отколкото дълбоко лични – какъвто е случаят със завладяващия, но леко алгоритмичен „Върнете я обратно“.
Визуално "Backrooms" пресъздава съновидна атмосфера с обезпокоителна точност, но режисьорът Кейн Парсънс изпитва затруднения да изгради убедителни персонажи извън прецизно проектираните пространства. Филмът създава усещането за творба на човек, прекарал много време в размисли върху индустриалната архитектура, видеоигрите и лиминалността, но може би по-малко в натрупване на житейски опит, който да вдъхне живот на тези идеи. Дори „Обсесия“ , който изглежда най-близък до реалността, представя донякъде озадачаваща картина на социално-икономическото положение на двадесет и няколко годишните. (Наистина ли няколко от героите плащат наема си, работейки на смени в музикален магазин?)
Дали тези режисьори черпят своите прозрения, или пък ограничения, именно от YouTube? Трудно е да се каже. Въпреки привидностите, YouTube не е система за обучение, а платформа със свои собствени безкрайни коридори и „задни стаи“. Може би по-точна аналогия би била с MTV, която през 80-те и 90-те години на миналия век даде първата широка сцена на редица режисьори чрез техните впечатляващи музикални клипове. Истинският ученик на YouTube се учи основно какво привлича кликове, а не на основите на киното. По същия начин MTV не е учила никого как да прави музикални клипове (или пълнометражни филми), а просто е показвала кое се гледа най-много по MTV. Самите режисьори на клипове често са идвали от същите среди като филмовите си колеги, макар да има и изключения с по-алтернативно мислене като Спайк Джонз и Мишел Гондри, чийто успех с музикални видеа ги отвежда в киното от по-нетрадиционни поприща – съответно на скейтборд фотограф и барабанист в рок група.
Интересно е, че съвременният режисьор, който най-много се доближава до тази новаторска чувствителност, е Бутс Райли. Неговият филм „Обичам бустери“ (I Love Boosters) изглежда като по-политически ангажиран братовчед на творчеството на Гондри и е далеч по-ексцентричен и визуално ориентиран от работата на споменатите YouTube създатели. Макар да е режисирал само два пълнометражни филма и един сериал, Райли е с десетилетия по-възрастен от тези новобранци, а статутът му на чернокож мъж повдига друг важен въпрос за сравнение. С изключение на Markiplier, който има азиатски корени, всички тези млади таланти са бели мъже.
YouTube със сигурност отвори врати за много по-млади и независими творци да изградят своя марка пред широка аудитория по-рано в кариерата си. В същото време не е особено революционно да виждаме как все повече амбициозни бели мъже на двадесет и няколко години бързат да се възползват от тази възможност. Създаването на YouTube канал може да не струва колкото филмово училище, но облагодетелства онези, които вече разполагат с времето и средствата да работят по видеата си, подкопавайки идеята за дигитална меритокрация, в която аутсайдерите триумфират.
И все пак, под тази тенденция се крие и една по-обнадеждаваща форма на традиционализъм: преходът на ютюбъри към режисиране на пълнометражни филми означава, че те изобщо се интересуват от това. В разгара на пандемията, когато зрителските навици претърпяха трайна промяна, се говореше много, че по-младите, пристрастени към телефоните си, нямат търпението да изгледат цял филм без втори екран. Феномени, движени от младежката култура, като „Backrooms“ и „Обсесия“, доказват, че това предположение е напълно погрешно. Особено в случая с „Backrooms“ би било лесно да се посочат безплатните онлайн клипове като заместител на това, което филмът предлага, но въпреки това публиката отиде в кината.
Това не означава, че тези режисьори са подготвени да правят по-добри филми от своите предшественици с опит в театъра, филмовите училища, музикалните клипове или самообучението. Нито пък че тази нова форма на публична практика ще промени киното завинаги. Но фактът, че Къри Баркър, Кейн Парсънс и Markiplier са искали да правят филми, а не просто да произвеждат ежедневни микродози съдържание, е доказателство за странната и красива устойчивост на киното. Ако YouTube е някакъв вид ново филмово училище, това означава, че за някои хора филмите все още си струва да бъдат изучавани.
2 юни 2026 г. в 11:06 ч.
,fit(1280:720))
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
)
)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720))
,fit(1280:720))
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)