„Каквато и да съм, аз съм блондинка“: Навършват се 100 години от рождението на Мерилин Монро

„Спомням си, че когато получих ролята в „Мъжете предпочитат блондинките“, Джейн Ръсел беше брюнетката, а аз – блондинката. Тя взе 200 000 щатски долара за това, а аз си получих своите 500 щатски долара на седмица - за мен това беше голяма сума. Не можех обаче да си намеря гримьорна. Накрая казах: „Вижте, в крайна сметка аз съм блондинката, а филмът се казва „Мъжете предпочитат блондинките“. Те постоянно ми повтаряха: „Не забравяй, че ти не си звездата“, аз им отговорих: „Е, каквато и да съм, аз съм блондинката!“, казва в последното си интервю актрисата Мерилин Монро.

В навечерието на 100-годишнината на Монро през май бе издадена книгата „Мерилин: Изгубените фотографии, последното интервю“. Тя включва последната официална фотосесия и последното ѝ интервю, които никога не са били публикувани в пълен вид.

Завършено през юли 1962 г., само месец преди смъртта ѝ, интервюто, проведено от Ричард Мериман, показва актрисата открита и искрена, а снимките на Алън Грант са единствените, правени някога в дома ѝ, отбелязва Entertainment.com.

Норма Джийн Мортънсън се омъжва на 16-годишна възраст за работника Джеймс Дохърти, който по времето на Втората световна война е разпределен на остров Санта Каталина край бреговете на Калифорния.

През 1950 г. Мерилин Монро получава малка роля във филма „Асфалтовата джунгла“, която предизвиква огромен отклик от писма от почитатели. Появата ѝ в комедията „Всичко за Ева“(1950) ѝ носи нов договор с Fox и значително обществено признание.

„Ниагара“ (1953), в който Монро играе по-мрачна и опасна героиня, се смята от критиците за филма, който окончателно я превръща в звезда.

Мерилин Морно печели наградата „Златен глобус“ през 1960 г. за най-добра актриса в комедия или мюзикъл за филма „Някой го предпочитат горещо“. Тя има две номинации за наградите БАФТА.

В последното си интервю Монро говори и за песента Happy Birthday, Mr. President, която изпява на 19 май 1962 г. в чест на 45-ия рожден ден на тогавашния американски държавен глава Джон Кенеди в „Медисън скуеър гардън“ в Ню Йорк.

Монро няма свои рожби, но говори за доведените си деца, които има с третия си съпруг драматурга Артър Милър, с когото се женят през 1956 г.

„Самата неподходяща природа на връзката ни беше за мен знак, че тя е подходяща“, признава той.

През 1961 г. пътищата на Мерилин Монро и Артър Милър се разделят.

Норма Джийн Мортънсън е родена на 1 юни 1926 г. в Лос Анджелис. Тя произхожда от скромно семейство – дете е на самотна майка, която работи като монтажистка на филмови негативи. Гладис Бейкър страдала от тежки психични проблеми и често била хоспитализирана.

В последното си интервю, спомняйки си детството си, Монро разказва пред Мериман: „Реших, че искам да стана актриса, когато бях на пет години. Някои от приемните ми родители ме изпращаха на кино, за да ме махнат от вкъщи, и там седях цял ден и дълго през нощта – съвсем сама на първия ред, и ми харесваше“, пише БТА.

По време на войната тя работи във фабрика за военна техника. Там била забелязана от военен фотограф, с което започва кариера на модел. Скоро подписва първия си договор с 20th Century Fox и приема артистичното име Мерилин Монро. То идва от актрисата Мерилин Милър, а Монро е моминското име на майка ѝ.

В „Проклетите седем години“ (1955) е емблематичният момент, в който героинята на Монро стои над решетката на метрото и въздушната струя повдига бялата ѝ рокля. Тази сцена се превръща в една от най-разпознаваемите в историята на киното и в символ на Холивуд от 50-те години.

През 1960 г. Монро заснема последния си филм – меланхоличния квази-уестърн „Неприспособените“. Филмът излиза на екран само година преди смъртта ѝ, през 1961 г., и няколко месеца след кончината на нейния партньор в ролята, Кларк Гейбъл, който умира на 59-годишна възраст. Въпреки че е обичана от милиони, Монро казва пред Мериман: „Знаеш ли, повечето хора всъщност не ме познават“.

„Изведнъж се възцари тишина. Не мислех, че ще успея да издам и звук. Когато стигнах до микрофона, поех само един дъх и после внезапно си казах: „Е, да започваме!“. Помислих си: „Ще изпея тази песен, дори това да е последното нещо, което направя. И не само за президента, а за всички хора.“

Мерилин Монро умира на 4 август 1962 г. на 36-годишна възраст от предозиране със сънотворни (барбитурати) в дома си в Лос Анджелис. Смъртта ѝ е обявена за „вероятно самоубийство“, като това заключение се подкрепя от историята на актрисата на употреба на наркотици и предишни опити да сложи край на живота си.

„Това, което се случи с Мерилин Монро, е една от най-големите загадки на 20-и век“, казва нейният биограф Джеймс Спада пред списание „Пийпъл“ през 2012 г. Въпреки че той не вярва, че има доказателства, че семейство Кенеди е отговорно за смъртта на Монро, казва: „Беше доста ясно, че Мерилин е имала сексуални отношения както с Боби, така и с Джон“.

„Веднъж моят доведен син Боби беше скрил някакво списание. Беше една от онези ужасни статии, посветени изцяло на мен“, спомня си Монро. „Просто му казах: „Боби, ако искаш да знаеш нещо за мен, ела и ме попитай. Но не черпи информация от втора ръка от такива неща“... Доведените ми деца са ми най-добри приятели“.

Милър казва, че е виждал истинската Норма Джийн зад образа на Мерилин Монро, който тя е създала. Медиите не ѝ позволяват да бъде жената, която е, а вместо това я третират като „танцуваща мечка, която не би трябвало да може, например, да се интересува от нищо друго освен секс, да се изтъква или да казва глупави неща пред вестниците“.

Връзката между Милър и Монро е внезапна и силна. Драматургът вижда уязвимостта, скрита зад образа на Мерилин Монро. Усеща я като сродна душа - тя „изглеждаше чувствена и жизнерадостна, а в същото време в сърцевината ѝ се криеше мрак и трагедия, чиито размери тогава не познавах. Същото важеше и за мен“, разказва Милър на Йентоб, цитиран от Би Би Си.

След смъртта на Монро драматургът пише в своята автобиография Timebends, че бракът му с Мерилин е бил „най-доброто и най-лошото време“. По думите на Милър „тя беше изключително смело човешко същество, и наистина не се предаде, предполагам, до самия край“.