Педро Алмодовар за новия си филм: Самият аз бях изненадан от финала

Педро Алмодовар е известен с това, че често черпи вдъхновение от личния си живот, но в новия си филм „Горчива Коледа“ (Amarga Navidad) той изследва тази тема на съвсем ново ниво.

DEADLINE: От колко време обмисляте този филм? Усеща се като кулминация на огромен личен опит.

ПЕДРО АЛМОДОВАР: Работя по сценария с прекъсвания от около четири години, докато се занимавах и с други проекти. Така че идеята зрее от около четири години, което за мен не е от най-дългите периоди за писане на сценарий.

DEADLINE: Сложността и обратите в сюжетите са отличителна черта на вашите филми. Доколко планирате предварително, преди да започнете да пишете?

DEADLINE: Говорейки за тази героиня, чудя се дали за вас тя не е вътрешният антагонист, който задава тези въпроси на самия вас?

DEADLINE: Случвало ли ви се е някой да ви конфронтира за работата ви по толкова личен начин, както Моника прави с Раул?

DEADLINE: Има страхотна сцена с Бо под звуците на Грейс Джоунс. Можете ли да ми разкажете за изграждането на тази сцена и за избора на Патрик Криадо?

DEADLINE: Сцената, в която Елза обяснява какво означава да си „култов режисьор“, предизвика смях у мен. Изглежда толкова истинска. Водили ли сте подобен разговор в живота си?

DEADLINE: Хареса ми, че видях Лансароте във филма. Бил съм там и мястото е несравнимо с никое друго по света. Сякаш си на Луната.

DEADLINE: Смятате ли, че някога ще се върнете към англоезичното кино?

Неговата гледна точка е отразена в двама преплетени главни герои – режисьора Раул (Леонардо Сбараля) и Елза (Барбара Лени), култовата филмова авторка, която е в центъра на сценария на Раул. Докато Раул се бори да разкаже историята на Елза, измъчвана от паник атаки и мигрена, той се сблъсква с моралната дилема да заимства от реални хора за целите на изкуството. Междувременно приятелят на Елза, Бо (Патрик Криадо) – пожарникар, който работи и като стриптийзьор – внася класическия за Алмодовар хумор, а асистентката на Раул, Моника (Айтана Санчес-Хихон), служи като глас на разума.

АЛМОДОВАР: Звучи малко паранормално, но наистина усещам как нещо друго ме завладява по време на писането и идва момент, в който самата история диктува какво се случва. Самият аз бях изненадан от финала, когато стигнах до края. Всъщност това е адаптация на мой разказ, написан преди много, много години, който разказваше историята на Елза, нейния приятел – пожарникарят/стриптийзьор, и приятелката ѝ Патрисия (Виктория Луенго) по време на пътуването им до Лансароте. За мен беше пълна изненада, че Моника – героинята, която се появява в последната половин час от филма – е тази, която отправя предизвикателство към автора. Преди това тя не беше част от историята. Просто се появи.

АЛМОДОВАР: Права сте. Героинята на Моника е отражение на начините, по които аз самият се подлагам на съмнение. Винаги съм много внимателен и се пазя да не стана самодоволен, особено по отношение на фигурата на режисьора, която е мое отражение във филма. И докато Моника го предизвиква, да, тя предизвиква и мен като режисьор. Намирам преживяването да покажа това едновременно за освобождаващо и забавно, защото се превърна в процес на самокритика. Понякога писателят не се замисля как точно ще нарани хората около себе си, защото в крайна сметка не мисли за болката, а за идеята, и това се превръща в нещо опасно. Така че, до известна степен, моят сценарист е и злодеят във филма. Едно от нещата, които най-много ме интересуваха и което се получи много органично в този филм – може би по начин, по който не се е случвало в други мои творби, макар да съм засягал темата – е връзката между реалност и фикция. Безкрайно съм очарован от тази връзка, както и от произхода на креативността. За мен е голяма мистерия откъде идва творчеството. И така, това се превръща в основна тема на филма. Засягал съм я във филми като „Лошо възпитание“ или „Прекършени прегръдки“, но усещам, че в този филм го направих толкова категорично, че може би никога повече няма да се върна към тази тема.

АЛМОДОВАР: Не, за щастие. Защото, както казах, писателят може да бъде опасен за близките си, тъй като винаги се вдъхновяваш, повече или по-малко, от някой, който ти е близък. Аз пиша с абсолютна свобода. Когато пиша, не мисля за другите хора, а само за самата история и правя точно това, което тя изисква от мен. Но след това идва дебатът за границите на автофикcията, защото няма законови граници, а въпросът е етичен. Винаги съм се стремял да не наранявам хората, които са отразени във филмите ми. Поради тази причина никой не ми се е сърдил и никога не съм имал конфронтация като тази във филма. Всъщност, ако някога бъда завладян от история за някого, който след това ме помоли образът му да не бъде представен във филма, може би просто изобщо няма да направя филма.

АЛМОДОВАР: Имах голям късмет с актьора. Той е много млад и бях изумен колко многостранен може да бъде. Ключовото в тази сцена не е само, че той е много привлекателен, но и реакцията на момичетата – откликът, който получава от жените, и химията помежду им. Това е същината на сцената. Много се забавлявах, докато я режисирах. Тя е важна и за да покаже, че Елза не е там с еротична цел, а защото иска да го наеме за роля. Интересува се от физиката му, но не по еротични причини.

АЛМОДОВАР: Не, не, не. Просто го измислих. Но е любопитно, защото това е една от любимите сцени на много хора. Мисля, че има голяма доза хумор в обяснението какво е „култов филм“. Разбира се, понятието означава и много повече. В сцената участва и лекарката, изиграна от Кармен Мачи – една много известна актриса, която допринася за комичния аспект. Публиката в Испания наистина се смее много по време на тази част.

АЛМОДОВАР: Да, това е пейзаж, който не изглежда реален. Почти като мисловен пейзаж е. Със своите вулканични, мрачни характеристики, Лансароте е идеалното място за някой, който иска да се скрие или да скърби, какъвто е и случаят с Елза. Тези особености превръщат острова почти в самостоятелен персонаж.

АЛМОДОВАР: Първо, работата по „Стаята отсреща“ (The Room Next Door) ме научи, че да, мога да режисирам на английски. Можех да напътствам актрисите, те разбираха какво им казвам, а аз разбирах тях. Така осъзнах, че мога да се справя с това предизвикателство. Разбрах, че мога да заснема филм на английски, но, разбира се, не какъвто и да е филм. „Стаята отсреща“ в крайна сметка е продължение на много от моите филми. Това е филм за две жени на определена възраст, в определена ситуация. Имах късмета да работя с две великолепни актриси, които изнесоха филма на плещите си – Тилда Суинтън и Джулиан Мур. Направих го, защото открих романа на Сигрид Нунес „През какво преминаваш“. Почувствах, че работя със своите собствени теми. Затова си казах, че мога да направя този филм – защото го усещах близък до интересите си. Не говоря за американската култура, не я познавам достатъчно. Говоря само за тези два женски персонажа. Ако е комедия, можеш да измислиш нещо, но не познавам толкова добре езика и страната. Така че зависи, но чета материали на английски, защото бих искал да продължа да работя с тези актьори. С Итън Хоук направих късометражен филм, наречен „Странният начин на живот“. Бих искал да работя отново с Тилда и Джулиан. Наистина търся нещо, с което бих могъл да се справя и да адаптирам. Така че може би в бъдеще ще има още един филм на английски.