Може ли ЕС да се довери на собствените си (Източноевропейски) членове?

Въпросите за това как цялата му рода се обогати междувременно; и как така все негови хора са на ключови позиции…

… нямаше кой да ги зададе, защото и медиите бяха превзети от неговия клан.

_____________________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора и
може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Орбан беше едно грубо „НЕ“ в лицето на Европа. И сега Европа се радва, че него го няма в такава степен на политическия хоризонт.

За сметка на това пък дойде Радев, който не е такова крещящо „НЕ“ в лицето на Брюксел, но…

… е нещо може би по-неразгадаемо; дали по-добро или по-лошо, времето ще покаже. Макар че аз лично не съм оптимист, бидейки вътре в държавата, пръкнала новия популистки играч; и познавайки цялата мозъчна гимнастика, стояща зад това (поредно такова) изграждане на политически „проект“, воден от „народняк“ с дебели корени в соц-носталгията.

Та, да: Радев не е дебелото „НЕ“ в лицето на Европа, той е едно по-хлъзгаво „да, но…“

Може би следва да предположим, че кремълската писачница на сценарии се е поошлайфала? М?

...

В Европейския съюз вирее едно опасно за него самия (някак автоматично) предположение (което май ще трябва да преосмислят скорострелно!): че щом една държава се присъедини, тя играе по същите правила, като старите. Че влезлите в съюза се радват да са в него и ще са добронамерени. Че влезли вътре, ще се интегрират и ще приемат същите ценности.

… но си струва поне да я споменем мимоходом:

в държавите, които упорито отказват да се интегрират към ценностите на ЕС (но не се отказват от лапането на ЕС-фондове), като България например – е много популярен рефренът за това как имигрантите в ЕС били отказвали – не ги е срам! – да се интегрират…

Обикновено имат предвид по-кафявите хора. Красива ирония. Но да не се отплесваме сега в тая посока; да се върнем на повтарящата се грешка на стария ЕС да смята, че новоприетите някак автоматично ще споделят същите ценности.

Това предположение започва да се пропуква. И повдига неудобния въпрос: може ли ЕС да функционира на база доверие, когато някои от неговите членове действат на принципа на личната изгода. „Лична“ – не като „за своята държава“, не ме разбирайте погрешно; имах предвид „лична“ като съвсем лична и частна банкова сметка, която се пълни от враговете на ЕС срещу изпълнението на някои приятелски услуги.

Те, разбира се, го пробутват именно като „за своята държава го правя!“, което е смешно. Особено в Унгария, където Орбан наду инфлацията до над 20% и заяви, че Брюксел е виновен, защото е враг на Унгария. А същата тая Унгария стана най-бедната в ЕС (изпреварвайки България).

Проблемът „Орбан“ е най-ясният пример как тази пукнатина се превръща в КОНСТРУКТИВЕН ДЕФЕКТ. Орбан от години използва слабостта на правилото за единодушие в ЕС, за да извива ръце и да извлича стратегическо предимство.

Забавяше санкции, размиваше решенията, карайки ЕС да ги пренаписва и отслабва, блокира пакети за помощ към Украйна. Правилото за единодушие му беше (не краен акт на опозиция, както някои романтици се опитват да обрисуват, да не сме наивни!) един инструмент за натиск при преговори.

Както отбелязват няколко анализи на Eurointegration, това неговото вече не е „дисидентство“ в рамките на системата, а е използване на системата срещу самата нея. Тук си струва да потърсите в Google „парадокс на толерантността“ (ако едно общество е толерантно към нетолерантните, последните ще унищожат толерантните и самата толерантност).

ЕС е толкова силен, колкото най-колебливият му член…

Както казахме: ако Орбан е откритото „не“, то Румен Радев представлява нещо много по-трудно за описване: той е едно „да, но…“.

Досега не влиза в директен сблъсък. Той се прави, че задава „много неудобни“ въпроси. Тактиката да подвеждаш публиката да мисли в дадена посока, задавайки определени въпроси, е отдавна известна. Какво искам да кажа ли?... Ето това:

Въпрос: „Как смятате: дали е редно сестра Ви да е к****?“

Отговор: „Ама, чакайте, аз нямам сестра…“

Публиката: „Хмм… абе има нещо гнило тука, няма дим без огън, сигурно сестра му е к****…“

Та така – по същия начин, вече 4+ години все ни плашат с влизане във войната, бомби, бой, е**** и руска музика. И накрая, като кажеш: защо лъжеш хората и им втълпяваш страхове, отговорът е: айде сега, аз просто задавам въпроси.

Не е особено хитро, нито оригинално, но все още върши работа.

Както отбелязват анализи на European Council on Foreign Relations, Радевото поведение често следва модел на „стратегическа двусмисленост“ – едновременно участие и дистанция. България остава вътре в европейската линия, но с постоянна уговорка.

Формулата е добре позната: България като „мост“ между Запада и Изтока. Между Брюксел и Москва. Звучи „дипломатично“, но на практика функционира като политическа еластичност, която е достатъчно гъвкава, за да избегне отговорност, и достатъчно стабилна, за да запази позиция.

И ето как ЕС среща проблем, за който не е готов. „Среща“ както се „среща“ тухлена стена.

Съюзът има механизми срещу нарушение. Санкции, процедури, натиск. Но почти няма инструменти срещу двусмислие. Срещу позиция, която никога не е достатъчно крайна, за да бъде наказана, но достатъчно нестабилна, за да подкопава общата линия.

Проблемът не е комуникационен, нито имиджов. Тоест… Е!, но не това е фокусът в историята. Има по-важен проблем!

Проблемът е, че Европа води война с луд агресор, а основният ѝ партньор – САЩ – се управлява от още по-нестабилен агресор, който – изглежда – харесва лудия агресор от Кремъл.

Сега повече от всякога е важно да има единомислие и силна единна линия в ЕС. А не скрити лимонки, които работейки под масата за Москва, да се бият в гърдите и да викат, че ръгат пръти в колелото „в името на собствените си народи“.

Това последното – специално за онези, които никога не се трогват от чуждото страдание и не им пука, че хора умират във война; те смятат, че личният им комфорт е много по-важен и солидарността е за загубеняците. Та към тях: комфортът ви ЩЕ бъде нарушен, когато един потенциален нов Орбан започне да набива пръти в Европейското колело и инвеститорите си идат, когато Брюксел започне да налага санкции и да спира евросредства. Тия липсващи от хазната (недошли от Брюксел) пари откъде мислите ще ги вземат? От данъци и такси. А като си идат инвеститорите, кой ще остане? „Наште“ хора, които необезпокоявани (справка: Унгария) ще си веят байрака, защото хем са „наши хора“, хем нямат конкуренция.

А тогава ще има замразяване на заплати, инфлация и спекула. Та, да – ще ви се наруши комфортът. И дали ви пука за страданията на други европейци или не – вие също ще страдате.

Но не се тревожете: вашите хора никога няма да са виновни. Първо ще започнат да ви убеждават, че предишните са виновни (ееее, ти знаеш ли какъв батак наследихме, трябва време да го оправим!). После, когато вече е минало достатъчно време, че да е неудобно още предишните да са виновни, ще започнат да обвиняват Брюксел (по стар орбанов сценарий). Но вие ще спите спокойни, защото вашият спасител на бял кон няма да е виновен! Вие ще сте по-бедни, но той няма да е виновен (във вашите глави), а нали това е най-важното!...

И за финал:

Както отбелязва анализ в The Parliament Magazine, в Брюксел все по-често се поставя въпросът дали определени държави не се движат по пътя на „вътрешна ерозия“. Не чрез открито противопоставяне, а чрез постепенно отслабване на общата позиция.

ЕС е създаден като система на доверие. Но доверието предполага предсказуемост. А предсказуемостта изисква последователност. И точно тук се появява най-неприятният за нас въпрос: дали ЕС може да се довери на „източноевропейците“? А и: какво ще последва, когато разбере, че май не може?...