Виктор Орбан: От либерален бунтар до човека на Москва в Европа

…

____________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Историята на Орбан показва как съвременните авторитарни системи ВЪТРЕ в демокрациите се из(г)раждат стъпка по стъпка. Тя също така естествено се свързва с по-широката тема за руските мрежи на влияние в Европа, която чудесно се връзва и с предстоящите избори в България, където новият „спасител“ реди листите като за Олимпийски игри.

И така: Орбан…

Историята има странно чувство за ирония. През 1989 г. млад унгарски активист застава пред тълпа в Будапеща и настоява съветските войски да напуснат Унгария. Речта му го превръща в символ на новото демократично поколение, което трябва да изведе Централна Европа от сянката на Москва.

Този млад човек е Виктор Орбан. Или поне беше. Сега само името му е същото.

Три десетилетия по-късно същият политик се превърна в най-надеждния защитник на руските интереси в Европейския съюз (правим уточнението, че този текст е писан ПРЕДИ изборите за нов „спасител“ в България през пролетта на 2026 г., защото… имам лошото предчувствие, че най-надеждният защитник на руските интереси в Европейския съюз скоро ще е друг…).

Тази трансформация (на Орбан), разбира се, не се случи за една нощ. Тя беше изградена внимателно, стъпка по стъпка – чрез политически изчисления, контрол върху медиите, икономически протекции и сложна система на власт, която много анализатори днес описват като „нелиберална демокрация“.

Разбирането на възхода на Орбан обяснява не само политическата траектория на Унгария, но и как съвременното авторитарно влияние може да израства вътре в демократични институции.

Политическата кариера на Орбан започва на напълно противоположната страна на идеологическия спектър от мястото, където стои днес.

Пламенната реч на Орбан през 1989 г., в която настоява съветските войски да напуснат Унгария, го превръща в голяма национална фигура.

За момент изглежда като един от новите лидери, които ще закрепят Източна Европа твърдо в западния лагер.

Но политиката възнаграждава адаптивността. Дарвин би се гордял…

Орбан се оказа изключително адаптивен политик.

В средата на 90-те години осъзнава, че политическото пространство в Унгария от либералната страна вече е пренаселено. И затова „преоткрива“ ФИДЕС. Както се казва: имаме непоклатими принципи; а, ако не ви харесват… имаме и други.

Партията се насочва към национализъм и консервативна политика, привличайки избиратели от разпадащата се традиционна десница. До края на 90-те години Орбан вече е превърнал либералното студентско движение в национално-консервативна политическа машина.

През 1998 г. Орбан за първи път става министър-председател на Унгария.

Още тогава критиците забелязват инстинкта му да централизира властта и да отслабва политическите си опоненти. Но Унгария все още има силни институции и през 2002 г. Орбан губи властта.

Много политици биха изчезнали от историята след такова поражение. Орбан обаче използва загубата като подготовка. Завръщането му се случва през 2010 г.

Глобалната финансова криза удря Унгария тежко. Общественото недоволство срещу управляващите социалисти избухва, а Орбан се връща на власт през 2010 г. с огромно парламентарно мнозинство.

Кризите обикновено това правят: качват на власт лъжци, празнодумци, които обещават на едро, и популисти.

С мнозинство от две трети в парламента Орбан получава възможността да пренапише конституцията на Унгария и да преструктурира институциите на държавата.

И, естествено, надушил възможността, той действа бързо. Конституцията е пренаписана и изборната система е променена. Дори съдебната система е преструктурирана, а независимите регулаторни органи са заменени с лоялни фигури; или иначе казано: независимите регулаторни органи са сменени с недотам независими регулаторни органи.

И така… медийната среда започва да се променя.

Една от най-ефективните стратегии на Орбан е системното концентриране на медийна власт. Да ви напомня на нещо?...

Бизнесмени, близки до правителството, започват да изкупуват вестници, телевизии и онлайн платформи. Много медии в крайна сметка се вливат в огромен про-правителствен медиен конгломерат, свързан с ФИДЕС. Независимите гласове не изчезват напълно, но влиянието им се свива значително. Резултатът не е точно класическата цензура от времето на соца. Вместо това Унгария развива нещо по-фино: информационна среда, в която про-правителствените истории доминират обществения дебат.

За избирателите извън големите градове алтернативните гледни точки често стават трудно достъпни.

Мрежа от политически свързани бизнесмени натрупва огромно богатство през годините на управление на ФИДЕС. Обществени поръчки, европейски фондове и държавни проекти често се насочват към компании, свързани със съюзници на правителството.

Някои от тези олигарси се превръщат в едни от най-богатите хора в Унгария.

Критиците твърдят, че тази система напомня на патронажните мрежи, характерни за постсъветските държави.

Поддръжниците пък я наричат просто „национален капитализъм“. Каквото и име да се използва, политическата лоялност на тези икономически елити помага да се стабилизира властта на Орбан. Сещате се: служители, които гласуват за „спонсора на шефа“, семейства, които са лоялни на „работодателя“ и т.н.

Следва завоят към Москва. Неочаквано, но…

Може би най-изненадващата промяна в кариерата на Орбан е външната му политика. Човекът, който някога настоява съветските войски да напуснат Унгария, се превръща в един от най-близките политически партньори на Владимир Путин в рамките на Европейския съюз.

Знаете: Унгария многократно се противопоставя на санкции на ЕС срещу Русия, Орбан често критикува западната подкрепа за Украйна, а правителството му задълбочава енергийното сътрудничество с Москва и поддържа ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО приятелски отношения с Кремъл.

Орбан нарича тази политика „стратегически баланс“, но много европейски лидери виждат нещо друго: най-надеждния съюзник на Москва вътре в ЕС.

Тук си струва да се отбележи, че системата на Орбан оцелява, защото не е изградена само върху репресии, а има следния „скелет“: изборна легитимност; медийно доминиране; икономически патронаж и националистическа политическа реторика. Тази комбинация позволява на правителството да запази демократичния облик на системата, докато постепенно концентрира властта. Демек, фасадна демокрация.

Или, както политолозите често наричат този модел: „състезателен авторитаризъм“.

Избори все още се провеждат, че и опозиционни партии все още съществуват, но политическото поле (нали сега спортните метафори са модерни…) е силно наклонено в полза на тези, които ВЕЧЕ са на власт.

Унгария на Орбан представлява предизвикателство за Европейския съюз. Така както и още бивши съветски сателити се готвят да бъдат. ЕС е създаден на база ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО, че държавите членки споделят основни демократични норми.

Е… Докато държавите бяха онези ИЗВЪН сферата на руската мафия, беше така. Сега е друго.

Орбан показа, че едно правителство може формално да остане вътре в европейската система, докато систематично подкопава същата тази система, едновременно „бозаейки“ средствата ѝ.

Унгария получава огромни ползи от европейските фондове и членството в ЕС. В същото време нейното ръководство често атакува политическите основи на самия съюз. Лично аз подозирам, че немалка част от анти-ЕС билбордовете, които Орбан слага из Унгария, са някак си финансирани от фондове на ЕС.

А когато става дума пък за войната на Русия срещу Украйна, Унгария често действа по-малко като член на европейската коалиция и повече като спирачка за нея.

Та, да… иронията на историята е такава. Историята на Виктор Орбан е една от най-забележителните политически трансформации в съвременна Европа.

Човекът, който се издигна като противник на съветската доминация, днес стои като най-надеждния партньор на Кремъл вътре в Европейския съюз.

Историята понякога се движи в кръг, но това – на Орбан – е по-скоро триъгълник; любовен триъгълник – с парите на ЕС и службата към Кремъл.

И не знам дали изобщо има смисъл да се опитвам да чертая паралели със случващото се в България, при положение, че хората, които се готвят да изберат новия „спасител“, си мечтаят за нов Тато, и са горе-долу същите, които съставляват онези петдесет процента – на отговорилите с „НЕ“ на въпроса на социолозите: прочетохте ли поне една книга през изминалата година . . .