Какво биха могли американците да научат от Калигула (но предпочитат да не го правят)

и

2.) „Какво биха могли да научат българските избиратели от Ваймарската република (но предпочитат да не го правят)“.

Днес е ред на „Какво биха могли американците да научат от Калигула (но предпочитат да не го правят)“.

______________

…

____________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Отново сме в рубриката „Историята, на която прилича настоящето ни“. Вече отметнахме темите:

1.) „Как гласуването спира да има значение (урок от Древен Рим)“

Както вече обещах, ще повторя интрото и към този текст, защото ми хареса уеднаквеното въвеждане във всички теми. Ето:

Удобно е да вярваме, че историята е нещо, дето все се случва на другите. Нещо, написано в дебелите, прашни книги, останало назад в миналото. Но да – най-вече е удобно да вярваме, че е нещо, случващо се все на други (и че ТЕ трябва да го помнят, а не ние да се затормозяваме с „помнене“ и взимане на поуки).

Мързеливият подход към историята е най-разпространеният, няма какво да се заблуждаваме. И не е нещо „типично нашенско“, не. Повечето народи, озовали се в криза днес… ако се поразровят малко в някоя прашна книга, ще намерят близнак на бедата си.

Например американците имат какво да научат от падането на Римската империя. Ние, българите, пък можем да се поучим от други парчета от сериала, наречен „човешка история“. Затова няма да е зле да се поразровим. Ще направим това упражнение; и ще го превърнем в серия от публикации, посветени на отрязъци съвременна реалност и парче история, към което може да бъде препратена.

Ето: Епизод III: „Какво биха могли американците да научат от Калигула (но предпочитат да не го правят)“:

Съществува едно опасно успокояващо вярване, че системите се чупят само под голям натиск. Успокояващо е, защото хората не виждат този голям натиск, съответно – във въображението си – те не виждат надвиснала опасност в днешния ден.

Точно както си мислят, че фашизмът ще се върне САМО със свастики и ниски хора със смешни мустачки; и затова са спокойни – не виждат „белезите“; не смятат, че крайнодесни партии и Оранжеви лидери на съвременни империи могат да бъдат реална заплаха.

Затова е и ОПАСНО успокояващо: измамно е.

Хората си мислят, че за да се счупи една система, първо трябва да се случи нещо драматично: криза, срив, момент, който всички РАЗПОЗНАВАТ като точката, от която няма връщане назад. Историята обаче подсказва нещо по-тихо и далеч по-опасно.

Калигула (римски император от 37 до 41 г. сл. Хр.) обикновено се помни като безумец. Но това е прекалено удобната версия, защото на такава аномалия ѝ се приписват много лесно щуротиите; и много лесно се маха с ръка на тях. Хората са свикнали лудите да са извинени за отвратителното си поведение.

Калигула не просто се е държал ирационално, ами е тествал границите на позволеното, проверявал е докъде може да натисне, преди да получи съпротивление. И всеки следващ път е натискал малко повече. Нещо като да започнеш с хвалебствия по някой диктатор, като да речем Путин, след това да отвлечеш някой президент, да речем: Мадуро, а накрая да нападнеш Иран… всеки следващ път – натиска малко повече.

Калигула също така е натискал и е тествал границите на позволеното не наведнъж, а стъпка по стъпка. Едно странно решение тук, един скандален акт там, после нещо толкова абсурдно, че изглежда почти театрално (това е много ключова дума).

Древни източници като Светоний и Касий Дион описват един странен модел на поведение и управление: публични унижения на сенатори, разточителни зрелища, източващи хазната, обявяване на самия император (сам себе си) за божествен. Едно силно неприятно размиване на границата между власт и спектакъл.

И всеки път системата е имала избор да реагира или да не реагира. Системата, демек, сенаторите, обкръжението, съветниците, военните.

През повечето време „системата“ е избирала да си трае. Абсурдът често пристига като нещо странно, като нещо смешно, нещо прекалено нелепо, че да бъде взето на сериозно.

Нещо като да се държиш постоянно налудничаво и хората вече да не знаят сериозно ли говориш или не.

Докато един ден не се събудят насред война, която им изяжда живота и спестяванията.

Хората се смеят, отхвърлят го, обясняват си, че „Това е просто шега“; „Това всъщност няма значение“; „Все пак има граници и той не би ги преминал, спокойно“…

И понеже не среща съпротива, то се повтаря. И пак. И пак. И после нараства до нещо, което няма спиране.

В Рим на Калигула границата между управление и спектакъл започва да се размива и властта става театрална.

Известната история как Калигула възнамерявал да направи коня си Инцитат консул илюстрира този механизъм на разпад. Тестът е простичък: докъде може да стигне щуротията на властта, преди да срещне съпротива? Явно по-далеч, отколкото си представяме.

И бавно, почти незабележимо, системата се адаптира. Това, което уж е било немислимо, става необичайно. Необичайното става познато. Познатото става нормално. А щом е нормално, то вече няма нужда да се оправдава. Нали?

И ето тук историята ни престава да бъде за Древен Рим.

Съвременната политика (особено в големи, медийно наситени системи!) действа по сходен начин. Неочаквано изказване тук, някое действие там, което преди десетилетие би било немислимо. Още един и още един момент, който прилича повече на спектакъл, отколкото на управление. Бални зали, разрушаване на част от Белия дом, назначаване на ТВ-водещи за шефове на Пентагона, съмнителни хора с връзки с Русия – за шефове на националната сигурност.

Първо идва шокът. После обаче започва по разни („верни“!) медии и онлайн среди да шумоли обсъждането. После идва разделението. И накрая нещо далеч по-опасно – умората.

Хората спират да реагират, реакцията изглежда безсмислена. И в този момент…

… системата се „адаптира“.

Научава се да поема това, което някога би било отхвърлено. Разтяга се, за да побере поведение, което преди би предизвикало съпротива. Продължава да функционира, но при променени условия.

Все пак довчера MAGAтите се хвалеха, че „техният“ президент никога не би започнал война в Близкия Изток, а днес се гордеят, че е започнал война в Близкия Изток.

„Пренастройка“, нали? И не, те не виждат никакъв проблем в това.

Когато средата вече до такава степен е скапана, на властта хич и не ѝ трябва да действа в рамките на установените норми. Достатъчно е да ги тества отново и отново. И докато тези тестове не водят до реални последствия, диапазонът на възможното се разширява.

А след това „властта“ може да си прави каквото си поиска. „Тези, които могат да ви накарат да повярвате на абсурди, могат да ви накарат да извършите зверства“. Този афоризъм принадлежи на Волтер. Оригиналната мисъл е част от есето му „Въпроси върху Енциклопедията“ (1770 г.) и често се цитира като предупреждение срещу фанатизма.

Опасността май не е, че може да се случи нещо абсурдно, а КОЛКО БЪРЗО то някак си престава да бъде „абсурдно“ и става новото нормално.

А между другото управлението на Калигула завършва с убийството му през 41 г. сл. Хр., извършено от членове на преторианската гвардия. Това е ЛИЧНАТА гвардия на императора. Нещо като това, което се опитват да направят от ICE в Америка…

Може пък това от своя страна да е някакво напомняне, че когато формалните граници се провалят, системите прибягват до неформални „корекции“. Та, да… има го и това.

Както и да е. Урокът на Калигула е, че абсурдът е опасен. И че толерантността към абсурда също е опасна.

Но пък историята ни учи само на това, че на нищо не ни учи. Така де… не че не ни учи, то уроците са си там. Ние нищо не научаваме. Улисани в ТикТок и риалити формати, повтаряме най-очевадните щуротии на историята.