Как гласуването спира да има значение (урок от Древен Рим)

_________________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Вчерашното интро към историческия ни текст ми хареса и реших, че ще го използвам като интро към цялата поредица, която ви обещах.

Та…

Удобно е да вярваме, че историята е нещо, дето все се случва на другите. Нещо, написано в дебелите, прашни книги, останало назад в миналото. Но да – най-вече е удобно да вярваме, че е нещо, случващо се все на други (и че ТЕ трябва да го помнят, а не ние да се затормозяваме с „помнене“ и взимане на поуки).

Мързеливият подход към историята е най-разпространеният, няма какво да се заблуждаваме. И не е нещо „типично нашенско“, не. Повечето народи, озовали се в криза днес… ако се поразровят малко в някоя прашна книга, ще намерят близнак на бедата си.

Например американците имат какво да научат от падането на Римската империя. Ние, българите, пък можем да се поучим от други парчета от сериала, наречен „човешка история“. Затова няма да е зле да се поразровим. Ще направим това упражнение; и ще го превърнем в серия от публикации, посветени на отрязъци съвременна реалност и парче история, към което може да бъде препратена.

Ние например можем да се поучим от историята защо римляните продължавали да гласуват дълго след като това вече не променяло нищо.

Именно с това ще продължим днес. Ето: Епизод II: „Римляните продължавали да гласуват дълго след като това вече не променяло нищо“.

Като споменахме удобни и успокояващи заблуди…

Има едно успокояващо убеждение, че щом хората могат да гласуват, те държат контрола. Изборите би трябвало да означават легитимност, а гласуването да означава влияние. Чиста формула, нали? По принцип, да. Но както повечето чисти формули в политиката и тя е вярна само отчасти.

През последния век на късната Римска република (приблизително от средата на II век пр.н.е. до 27 г. пр.н.е.) Рим все още е, технически(!), република. Гражданите са гласували и са провеждали избори, а политическите длъжности, от консули до трибуни, са се оспорвали ежегодно.

Само че властта вече не се е решавала чрез системата, а се е „договаряла“ около нея. Фигури като Юлий Цезар, Помпей Велики и Марк Лициний Крас не са премахнали официално републиката, а са си действали в нея. Действали са формално, разбира се. Защото реалните решения все по-често са се взимали другаде: в частни договорки, в неформални съюзи, в уговорки, които обикновеният избирател нито вижда, нито може да повлияе.

Хм… звучи малко познато, като че ли?

Най-известният пример е Първият триумвират (60 г. пр.н.е.). Неформален съюз между Цезар, Помпей и Крас, който на практика координира властта зад фасадата на републиканските институции. Това е подхлъзването към империята. Но не забравяйте: Юлий Цезар, за когото почти всички са свикнали да мислят като за император, е действал под фасадата на Републиката.

То обикновено така се променя една република: с ПОСТЕПЕННО изместване на мястото, където реално се намира властта.

Римските граждани не загубили правото си на глас тогава, само дето загубили последствието, което е носел гласът им. Вотът им (все още) е определял кой ще заема постове, но вече не е определял какво ще се случи след това.

Формално в Рим има избори и Сенатът взема решения, но реално Юлий Цезар, Помпей Велики и Марк Лициний Крас си разпределят властта предварително. Хората гласуват за магистрати, но основните решения вече са взети предварително. Както вече стана дума, още с Първия триумвират ключовите решения започват да се вземат извън институциите, в частни договорки между Цезар, Помпей и Крас.

През I век пр.н.е. изборите пък стават… „регулирани“ по римски. Банди на Публий Клодий Пулхър и Тит Аний Милон буквално се бият по улиците; избори се анулират заради насилие; а кандидати купуват гласове масово. Мда…

Съвременна България не е Рим. Но не е и имунизирана срещу разграждането на структурата си.

Най-най-малкото: да не забравяме, че бая гласове се чуват за „президентска република“, която ще съсредоточи страшно много власт в едни ръце. Само защото българите били „изморени“ от избори. Все едно петнайсетте или тридесетте минути от живота им два пъти в годината – за да пуснат бюлетината – са някакъв къртовски труд. Затова трябва да си изтърбушим системата и да изкушим някой потенциален каскет/чорап/потник/цървул да получи пълния контрол над съдбите ни – че по-лесно да ни продава на едро на който геополитически играч предложи повече долари/рубли/юани/евро…

„Изморени“ били… Да, от 2021 г. насам България проведе множество парламентарни избори в бърза последователност, факт. Често произвеждахме само пара в свирката; и това е вярно. Произвеждахме фрагментирани парламенти и краткотрайни правителства, неспособни да поддържат дългосрочна (каквато и да било) посока.

Има го и това: избирателят у нас все още избира представители, но резултатът се превръща в продукт на преговори след вота. Често извън обсега на въпросния избирател.

Усещам, че мнозина в главата си вече прескачат стъпки в историята и виждат финала: как Римската република се изменя в Римска империя; и доволно потриват ръце, че ако историята ще се повтаря, то ние ще да сме се запътили към империята. Пффф-ха-хахаха!!!

Нека да сме честни със себе си обаче. Колко шансове имаме ТОЧНО НИЕ с цялата си палитра от корупционни практики (които сме ги превърнали в изкуство направо) да разградим системата и да се превърнем в империя? А не в хаотична клептокрация?

Какво казва Wikipedia за клептокрацията ли? От гръцки: κλεπτοκρατία. „Управление на крадците“.

Мхм…

Форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг от хора, които са на власт.

Мечтата за империя може много лесно да се превърне в кошмар. Колко му е да прескочим няколко века и да се приземим директно в залеза на Римската империя – когато е разядена от корупция, шуробаджанащина и институционален разврат?

От разпада на републиката да скочим директно в разпада на империята?

Те са искали край на парализата, по-бързи решения, някой, който може да действа без безкрайни пазарлъци. Силните личности започнали да им изглеждат… практични. И така сложили край на системата си.

Да, при тях е дошла империята, но при нас знаете какво ще дойде. Дали ни харесва или не, дали сме „изморени“ или не, системата, която имаме, е най-добрата към момента и сме длъжни да си я защитаваме.

И не мисля, че личности, които залитат по идеи за централизиране на властта, „президентски републики“ и така нататък имат място в политиката ни.

Не мисля и че личности, които се изживяват като императори и постоянно говорят за себе си все едно са такива (аз!, аз!, аз!) също имат място в управлението на хубавата ни държава. Ако искаме да си остане хубава. Защото те винаги едно си знаят, едно си баят – все си ги влече към това всичко и всички да зависят от тях. Обграждат се от благодарни връзкари, които после сформират клики, взимащи решенията. Малки диктаторчета, които си мечтаят все по-малко да зависи от изборите.