Какво биха могли да научат българските избиратели от Ваймарската република (но предпочитат да не го правят)

…

През януари 1933 г. Адолф Хитлер е назначен за канцлер. Силна личност; край на изборите; централизирана власт.

______________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Удобно е да вярваме, че историята е нещо, дето все се случва на другите. Нещо, написано в дебелите, прашни книги, останало назад в миналото. Но да – най-вече е удобно да вярваме, че е нещо, случващо се все на други (и че ТЕ трябва да го помнят, а не ние да се затормозяваме с „помнене“ и взимане на поуки).

Мързеливият подход към историята е най-разпространеният, няма какво да се заблуждаваме. И не е нещо „типично нашенско“, не. Повечето народи, озовали се в криза днес… ако се поразровят малко в някоя прашна книга, ще намерят близнак на бедата си.

Например американците имат какво да научат от падането на Римската империя. Ние, българите, пък можем да се поучим от други парчета от сериала, наречен „човешка история“. Затова няма да е зле да се поразровим. Ще направим това упражнение; и ще го превърнем в серия от публикации, посветени на отрязъци съвременна реалност и парче история, към което може да бъде препратена.

Например: „Какво биха могли да научат българските избиратели от Ваймарската република“.

Именно с това ще започнем. Ето: Епизод I:

Ваймарската република е била, поне на хартия, всичко, което една модерна демокрация би трябвало да бъде: избори, конституция, права, партии; пълният институционален пакет.

Приета през 1919 г., нейната конституция се е смятала за една от най-прогресивните за времето си, гарантирайки всеобщо избирателно право, пропорционално представителство и широки граждански свободи.

Но в Германия по онова време е имало и нещо друго – умора. В началото на 30-те години на ХХ век германските избиратели са изтощени. Между 1919 и 1933 г. Германия провежда седем национални избора (да, чети внимателно!), много от които водят до фрагментирани парламенти, неспособни да съставят стабилни правителства.

Да ти звучи познато?

Коалиции се създават и разпадат с почти художествен ритъм. Само между 1930 и 1933 г. страната преминава през трима канцлери: Брюнинг, фон Папен, фон Шлайхер. Без нито един от тях да успее да осигури трайна парламентарна подкрепа. Всеки вот обещава стабилност, само дето накрая завършва с… нови избори.

Постоянните избори, съчетани с Голямата депресия и уличните сблъсъци между политически фракции, водят до масово РАЗОЧАРОВАНИЕ ОТ ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ИНСТИТУЦИИ (май и това ни звучи познато,а?). Това създава вакуум, който обещаващите „ред и стабилност“ радикални партии (нацисти и комунисти) запълват. Просто приликите сами се рисуват.

И тогава в един момент въпросът се променя. От „Кой е способен?“, започва да става „Кой не е като останалите?“ Най-малкото зло; новото лице; новият „спасител“ – все познати факирски трикове.

И тук нещата започват да се изплъзват. Избирателите започват да търсят „нещо различно“, „нещо ново“; те вече не си избират управление, а само търсят някакво разклащане на статуквото. Само че това няма как да е план, то по-скоро прилича на гневно тропане с крак и наказателен вот. Който е безсмислен, защото накрая най-„наказан“ винаги е избирателят (който си мисли, че наказва).

Ясно ни е, че германците не са решили хайде хоп!—изведнъж да разрушат собствената си държава. Разрушението ѝ е плод на поредица исторически грешни завои. Ваймарската република се е сринала, защото вот след вот достатъчно хора са правели (е, донякъде разбираем) избор: да накажат, да протестират, да „изпратят послание“, да опитат нещо (каквото и да е) различно.

Защо? Е, не е защото мнозинството германци изведнъж са прегърнали екстремизма, а защото достатъчно избиратели са се отвърнали от традиционните тогавашни партии, които вече не изглеждали способни да управляват.

Сега да се върнем у дома. Съвременна България не е Ваймарска Германия. Но моделите…

Превърнахме изборите в сезонна дейност. От 2021 г. насам България проведе безброй парламентарни избори в доста бърза последователност. Надявам се, помните.

И какво произвеждахме на тези избори? Фрагментирани парламенти, неспособни да поддържат правителство за дълго. Че даже имахме и повече затруднения ВЪОБЩЕ да стартираме какъвто и да било кабинет.

У нас кабинети се съставят, разпадат и се връщаме към нови избори в цикли, които започват да приличат на система, заседнала в режим „повторение“. Пролет, есен, пролет, есен. Като алергии ни станаха изборите. Повтарящи се, предвидими и все по-дразнещи.

Имаме протестен вот, който изглежда силен в момента и изчезва на следващата сутрин като махмурлук без спомен за предната вечер. Слави така дойде, после лека-полека потъна. Сега социологиите му дават под 1%. Следващият „спасител“ загрява на тъча.

Имахме и разни служебни премиери и други изпаднали от тази и онази партия, направили собствени „проекти“, които влязоха и излязоха в политиката със забележителна скорост. Е, технически – още са в политиката, но вече не са фактори за нищо, просто съществуват, хората ги забравиха. Партии, които съществуваха колкото да имат време да разочароват избирателите.

Имаме и избиратели, които с достойна за уважение последователност казват: „Всички са еднакви“. И след това продължават да го доказват, като гласуват по начин, който го превръща в истина. Ролята „спасител“ си е горе-долу една и съща, само актьорът ни го сменят.

Колкото и тази реакция да е разбираема, тя все пак произвежда система, която е изключително опасна във време, в което ни обграждат няколко войни; и в което разни самодейци в политиката ни дърпат ту наляво, ту надясно; ту към този диктатор, ту към онзи.

А в Народното събрание правителствата се изграждат по договорки за временно съществуване. Не с визия, а с аритметика и стъкмистика по интереси. Аритметиката е много слаб заместител на посоката. И дори няма да се впускаме сега в размишления защо почти нито една политическа сила не ни е показала да има национална стратегия.

Да погледнем пак Ваймарската република. Фрагментация. Краткотрайни правителства. Избиратели, които се люшкат между апатия и гняв. Нарастващо усещане, че системата не работи… последвано веднага от избори, които гарантират, че тя ще продължи да не работи.

Между 1930 и 1933 г. използването на президентски извънредни укази по член 48 все по-често замества парламентарното управление. Това е правен механизъм, създаден за кризи, но който се превръща в рутина и допълнително разяжда демократичните норми.

Докато накрая…

Днес България не е в края на една тежка история. Тя е по-скоро някъде по средата. Което ще рече, че още има шанс да я напише така, че да не се окаже трагична. Сега е моментът, в който историята би ни била най-полезна, стига да се сетим да я разгърнем и попрочетем.

Но какво си мисля, че ще стане ли? Че ще пренебрегнем всички предупредителни знаци и че ще се нахендрим на следващия спасител с пълна сила. А после пак ще сме разочаровани. Хиляди хора ще си казват: ех, да имаше кой да ни предупреди. Горе-долу същите хора, които сега съскат: тихо бе предатели соросоидни!

За край май трябва да кажа нещо умно като: „Единственият истински въпрос не е дали историята се повтаря, а дали ще я разпознаем навреме, преди да решим да…“, но няма, защото знам отговора. Ами, успех с избирането на още от същото. А като се присетите да псувате, знаете къде е огледалото.