Дъщерята на Дейвид Боуи: Насилствено ме изпратиха на терапия, докато баща ми умираше

25-годишната Лекси публикува видео в Инстаграм, в което разказва, че семейството ѝ е взело решението тя да постъпи в лечебно заведение на фона на борбата ѝ с депресия и хранително разстройство.

Спомняйки си детството си, тя казва: "Възрастните ми говореха по различен начин. Някои изобщо не се интересуваха от мен като личност."

Тя допълва, че често се е чувствала сякаш "съществува като идея", а не като истински човек.

По-нататък във видеото тя отново си спомня писмото от баща си, от което помни най-вече последните думи: "Съжалявам, че трябва да направим това".

Дейвид Боуи и Иман се женят през 1992 г. и остават заедно до смъртта му през 2016 г. Лекси има и полубрат, филмовия режисьор Дънкан Джоунс, син на Боуи от първия му брак.

Дъщерята на Дейвид Боуи разкри болезнени подробности за това как като тийнейджър е била насилствено изведена от семейния дом в САЩ и изпратена в поредица лечебни програми в период, когато баща ѝ губи битката си с рака.

Лекси, чиято майка е супермоделът Иман, си спомня, че е била едва на 14 години, когато двама мъже дошли, за да я отведат в лечебно заведение. По думите ѝ тогава баща ѝ ѝ е написал трогателно писмо, в което се извинява за решението: "Съжалявам, че трябва да направим това", пишело в него.

"Започнах да посещавам терапевт, защото учителите и родителите ми забелязаха, че нещо не е наред. Това беше приблизително по времето, когато получих първата си паник атака. Започнах да се чувствам депресирана. Не се справях в училище. Имах затруднения, които правеха всичко да изглежда по-трудно, и мразех начина, по който изглеждам. Развих булимия на 12 години. Започнах да се самонаранявам на 11. Чувствах се глупава, некомпетентна, недостойна, безполезна, необичана, а успехът на родителите ми само влошаваше усещането", казва Лекси.

След диагнозата на баща си и прибягването до алкохол и наркотици, за да се справи с тъгата, тя обяснява: "Всички около мен експериментираха. Но за мен не ставаше дума за забавление. Не експериментирах, а бягах. Когато купонът свършеше за всички останали, аз продължавах - пиех и се дрогирах сама. Бях жестока към хора, които не се отнасяха с мен така, както исках. Молех се да бъда уважавана".

"Тогава през вратата влязоха двама високи мъже. Казаха ми, че мога да го направя по лесния или по трудния начин. Избрах трудния. Съпротивлявах се. Крещях. Държах се за крака на масата. Сграбчиха ме и ме откъснаха от всичко познато. Крещях някой да ми помогне, но никой не го направи... Чувствах се лишена от правото да остана в собствения си живот. Вкараха ме в черен джип. Когато вратата се затвори, родителите ми вече ги нямаше. Бях сама в кола с двама непознати мъже, които отказваха да ми кажат къде отиваме. Бях напълно ужасена", разказва Лекси.

За пристигането си в лагера тя споделя: "Претърсиха ме, за да се уверят, че не крия нищо. Всичко правехме сами - палехме огън, готвехме храната си, учехме се да оцеляваме сред природата." По думите й новодошлите не са имали право да разговарят с останалите: "Считат се за потенциален риск, докато не оценят поведението ти и не решат дали си годен да бъдеш част от групата".

След тримесечната програма Лекси е изпратена директно в лечебен център в Юта за още 13 месеца. Именно там научава за смъртта на баща си. "Имах привилегията да говоря с него два дни по-рано на рождения му ден. Казах му, че го обичам. Но отсъствието ми ме разболя физически, защото цялото семейство беше при него освен мен", казва тя.

След като се връща у дома малко преди да навърши 16 години, Лекси признава, че е "се върнала към старите модели" и в крайна сметка е изпратена в още една програма. Днес тя смята, че преживяното я е оформило. Направило я е "емоционално интелигентна, интроспективна и несплашена да разсъждава върху трудните неща".