Оранжевите крачета пресичат Рубикон всеки ден по няколко пъти

Когато федерален агент застреля Рене Гуд и правителството излъга за случилото се, шишкавите оранжеви крачета пресякоха още един път Рубикон. Тоя път си топна вътре и…

…

__________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

През януари 49 г. пр.н.е. Юлий Цезар застава на брега на една малка, нищо незначеща река в Северна Италия. Рубикон. Сама по себе си реката не е нищо особено: тясна, плитка, военно незначителна. „Значението“ ѝ е идвало от факта, че римското право я е превърнало в линия, натоварена със смисъл. Нито един римски генерал не е имал право да я пресича с войски напът към Рим.

Сещаме се за тази историческа подробност, защото според мнозина изследователи, случката (за която ще си говорим) се е случила някъде около 10-11 януари 49 пр.н.е., та се падаше нещо като годишнина тия дни – таман докато един друг (леко Оранжев), дето се мисли за римски император, вилнееше из света.

Да се върнем на историческия Юлий Цезар и да оставим за малко пациента Цезар, ще се върнем на него след малко.

Причината Рубикон да е бил забранен за пресичане с войска е проста и практична: Рим се страхувал от собствените си успешни пълководци. Прекалено успешен означава прекалено обичан (а също така и прекалено добре въоръжен).

Сенатът разбира, че генерал, с лоялна армия, опиянен от победи и амбиции, представлява по-голяма опасност от всеки външен враг. Затова те теглят черта и казват на Цезар: ела сам или не идвай изобщо.

На Цезар изрично е наредено да разпусне армията си, преди да влезе в Италия. Той обаче не го прави. Останалото, както знаете, е история.

Пресича Рубикон с Тринадесети легион зад гърба си и според преданието изрича фразата, която ехти през вековете в сънищата на не един и двама любители на историята (и в кошмарите на неедин студент по история): alea iacta est. „Зарът е хвърлен“.

Поетично, нали?

От онзи момент нататък нищо не е можело да бъде върнато назад. Цезар го е знаел. Цезар е знаел и че Сенатът го е знаел. След като армията преминава реката, Републиката е приключила, дори да са ѝ трябвали още няколко години, за да умре официално.

Сенаторите са искали да спрат Цезар да влезе с войска в Рим, защото е бил прекалено популярен и с прекалено вярна нему армия зад гърба. Каза ли са си: ако тоя влезе с армията, ще ни избие и ще вземе властта.

Цезар пък си казал: тия се страхуват от мене, защото станах прекалено популярен и ако отида без армията, ще ме убият.

Та, затова отива с армията. И ги избива, и превзема Рим. После обаче му спретват един номер, който завършва с думите „и ти ли, Бруте?!“ Малко са го понаръгали и малко са го поубили. Не им е харесвало да им върти авторитарни номера.

„Зарът е хвърлен“ между другото и до днес (макар да има и такива, дето си мислят наопаки) не означава „взехме смело решение“, а означава, че си навлязъл в състояние, от което няма връщане. Американската армия има термин за това (тия имат термини за всичко!): FUBAR е този термин и означава: Fucked Up Beyond All Recognition ИЛИ Fucked Up Beyond All Repair. Тоест, „пре*бано до неузнаваемост“ ИЛИ „пре*бано отвъд възможността за поправка“.

И отново.

Системата на Рим е разчитала на сдържаност, за да продължи да съществува Републиката. Или иначе казано: разчитала е на това имащи някаква сила мъже да избират да не правят всичко, на което са способни, само защото са способни да го направят. Законът не е могъл да спре физически Цезар на Рубикон. Той е разчитал Цезар сам да се спре. Малко като днес…

Когато той не го е правил, системата не е имала резервен план. И е дошла диктатурата. Малко… като днес.

Да оставим сега историческия Юлий Цезар и да погледнем пациента „Юлий Цезар“.

Доналд Тръмп пресича Рубикона на здравия разум, законността и сдържаността; и, както Цезар, го прави напълно съзнателно.

Когато Тръмп казва открито, че не му трябва международно право, че собствената му моралност е единственото ограничение пред него, той (освен, че ни показва среден пръст, също така и ни) обявява, че е преминал отвъд линията, където правилата важат.

Такъв беше и 6 януари 2021 г., когато, като действащ президент, се опита да обърне избори и след това наблюдава как негови привърженици щурмуват Капитолия. Такова е и системното помилване на хората, извършили престъпления, докато агентите му убиват протестиращи по улиците. Такова е и нормализирането на политическото насилие, на заплахите срещу съдии, журналисти и държавни служители.

Всеки път реката се пресича отново. Толкова пъти го пресече тоя Рубикон – напред и назад – че пътечка вече издълба с шишкавите си крачета.

Да си припомним как умира Римската република… Тя не е унищожена в един драматичен миг, ряс!—и толкова. Тя ерозира, докато нормите биват нарушавани, оправдавани и накрая забравени. Всяко първо нарушение става прецедент за следващото, а всяко следващо – за по-следващото.

Когато политически опоненти се представят като врагове на държавата (или, както ние го знаем – „враг на народа“), още един път Рубикон е прешляпан и разкалян.

Когато лоялността към президента замести лоялността към институциите и конституцията, Рубикон вече започва да прилича на локва, в която плува… нали!; и американците с пълна сили си тичат към конституционна промяна, която да махне ограниченията за два мандата, путински доживотен пост за Оранжевия, превземане на Сената от една партия и режим, въдворен от един 79-годишен с манталитета на 9-годишен и деменцията на прабаба ви, който си мисли, че е Цезар.

И в тоя момент ние – останалата част от света – започваме да си мислим: американците не могат ли да я построят тая стена на границата по-висока… и да си останат вътре, ако може, благодарим!

А, да – и още нещо:

След като Цезар пресича Рубикон, няма сценарий, в който Рим просто „се връща към старото“ и „обратно към нормалността“. Дори убийството на Цезар не възстановява Републиката. Щетата е непоправима. И в САЩ след Оранжевия Цезар са се наредили една купчина ходещи доклади по патологична психиатрия, готвещи се да вземат властта и да не я пуснат. Очаквам да видя и беларуски сценарий на „избори“, в които даден републикански кандидат печели 99% от гласовете. А на места – и по 110%.

Та, да… САЩ вече не изглежда като партньор. Не искам да кажа, че изглежда, като лудница, в която пациентите са избили лекарите и сега управляват, не… Е, може би малко. Но мисълта ми беше, че НАТО май трябва да се преформатира вече и САЩ да получават по-малко достъп до оперативна информация.

А може би нов Алианс, без САЩ, няма да е лоша идея.

В този ред на мисли – и Конфедерация Европа ми звучи прекрасно, въпреки националистическия рев за Европа на нациите.

Това племенно разделение на бели и по-малко бели, северни и южни и какво ли още не, ни обрича да сме смешковци, като дивашките племена, които (макар и много добре национално запазени) си мислят, че с копия и стрели ще могат да се бият с флотилията на Нелсън. Най-силните са силни заради съюзите си.