Дипломация на тъмно: скандалът „Уиткоф“ си играе с границите между държава, бизнес и война

___________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Скандалите в международната политика рядко избухват внезапно. Обикновено са последната, видима фаза на процес, който отдавна тече под повърхността. Такъв е и случаят със специалния пратеник на САЩ Стив Уиткоф.

Човекът, който по официална линия трябва да участва в опитите за договаряне на край на войната в Украйна, а неофициално, според изтекли записи, е обсъждал с представители на Кремъл как най-добре да бъде „подготвен“ президентът на САЩ за руските условия. Как да си играят с егото му, за да получат най-много от „сделката“ и т.н.

Както разкри The Guardian, запис от разговор на 14 октомври между Уиткоф и Юрий Ушаков (ключов съветник на Владимир Путин) показва как американският пратеник говори за „Донецк и евентуална размяна на територии“ като база за мир. По думите му това било „реалистичното“ условие, за да се стигне до сделка. В разговора се обсъжда и възможност за синхронизиране на телефонен разговор между Путин и Доналд Тръмп, преди посещението на Володимир Зеленски във Вашингтон.

Реакциите във Вашингтон бяха остри. Републиканецът Дон Бейкън заяви, че Уиткоф „не може да бъде доверено лице в тези преговори“. Демократът Тед Лиу стигна още по-далеч и го нарече „предател“. Дори представители от лагера на републиканците предупредиха, че подобно поведение подкопава самата логика на американската външна политика. В същото време Тръмп защити Уиткоф, определяйки действията му като „стандартна форма на преговори“.

В коментара си, публикуван на 26 ноември, бившият световен шампион по шах Гари Каспаров формулира далеч по-тежката диагноза: според него случаят „Уиткоф“ не е просто дипломатическа неловкост, а симптом на процес, в който американската външна политика се „приватизира“ – както вътрешната власт, така и глобалното влияние започват да се третират като бизнес актив, а не като инструмент на държава със стратегически интереси.

Каспаров е едно от най-ярките лица на демократичната опозиция срещу Путин. Той е и създател на „Форума за свободна Русия“ – международна платформа за руските демократични изгнаници. След преследване от страна на Кремъл, многократни арести и заплахи, Каспаров напуска Русия през 2013 г. и живее в изгнание. Днес е един от най-влиятелните критици на путинския режим и водещ глас в глобалната борба срещу авторитаризма по света(!).

Каспаров припомня, че самият Уиткоф е избран не заради дипломатически опит, а заради лична близост и финансово влияние.

В този контекст не изглежда случайно и твърдението му, че при предишна визита в Москва Уиткоф е използвал преводач, осигурен директно от Кремъл – нещо немислимо за класическата дипломатическа практика.

Тук двата пласта – журналистическият и аналитичният – започват да се припокриват.

От една страна, фактите показват силно противоречие в официалните версии: дали 28-точковият план за „мир“ е американско предложение, както първоначално беше обявено, или руска рамка, която просто е била „предадена“ на Украйна?

От друга страна, отсъствието на ключови фигури от процеса, от активните преговори (включително украинския пратеник на САЩ ген. Кийт Келог и държавния секретар Марко Рубио) създава усещането за паралелен канал на договаряне, заобикалящ институционалната рамка.

Именно тук тезата на Каспаров за „мафиотска логика на геополитиката“ започва да звучи по-малко метафорично и по-болезнено реалистично. В тази логика войната не се прекратява, а се поставя в „пауза“, достатъчна за консолидиране на вече завоюваното и за ново преразпределение на влиянието.

Планът, който се обсъжда (с отстъпване на Донецк, признаване на руския контрол над Луганск и Крим, и демилитаризирани зони) би означавал де факто преформатиране на украинската държавност. Не като суверенен участник в системата на сигурността, а като буферна територия между сфери на влияние. Подобен модел не гарантира мир, а само отлага следващата война, докато агресорът Русия се прегрупира.

За Кремъл тя носи легитимация на военните завоевания и време за възстановяване. За част от американския политико-бизнес елит носи потенциал за нови икономически отношения с Русия. За Украйна носи ограничен суверенитет. За Европа носи несигурен буфер без реални гаранции.

В този смисъл скандалът около Уиткоф поставя под въпрос разбирането за това кой взема решенията за война и мир: институциите или тесни кръгове от хора със смесени политически и икономически интереси?

Днес официалната дипломация изглежда разслоена: на повърхността – преговори, срещи, форуми. Под нея – неофициални договорки, предварителни сценарии, несиметрични канали за влияние. Скандалът около Уиткоф просто направи тази втора реалност видима.