11 септември: Денят, който промени всичко и всички

След 9/11 член 5 на НАТО беше символ на желязно единство. Днес изглежда по-крехък.

_______________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Има дати, които разделят историята на „преди“ и „след“. 11 септември 2001 г. е такава дата. Двадесет и четири години по-късно образите все още горят: две кули се сриват в прах, Пентагонът е разкъсан, поле в Пенсилвания се превръща в бойно поле.

Близо три хиляди загубени живота за една сутрин, но истинската цена беше далеч по-висока. В онзи ден загина и още нещо. Загина илюзията за това как работи следвоенният свят. Десетилетията на градеж след Втората световна се сринаха заедно с кулите.

За нас, които гледахме отдалеч – от София, Варшава, от Европа – усещането беше, че земята се е наклонила. Далечната и „неприкосновена“ Америка, символът на сигурността и предвидимостта, се оказа уязвима. Ако можеше да се случи там, можеше да се случи навсякъде. Самото това осъзнаване преначерта геополитическата карта.

Преди 11 септември глобализацията изглеждаше като еднопосочен билет към стабилност. Либералната демокрация уж беше победила. НАТО се гласеше за своята фаза „пост-Студената война“, пълното спокойствие и просперитет. Дори Европа, фрагментирана, колеблива, често спореща, си въобразяваше, че е остров на сигурността. После дойде едно утро, когато 19 луди, няколко отвлечени самолети и обикновени макетни ножчета показаха, че няма непревземаема крепост.

С четири координирани удара разбиха чувството за неприкосновеност на Америка и с това унищожиха илюзията за постоянен мир, който уж трябваше да дойде с края на Студената война. И после за една нощ беше обявена „войната срещу терора“.

Вашингтон се закле да прекрои Близкия изток, а НАТО активира член 5 за първи (и единствен засега) път в историята си – обявявайки, че атака срещу един член е атака срещу всички.

Единството беше мигновено. Последствията щяха да траят десетилетия.

Ако 11 септември уби илюзията, то той роди и парадокс: за да се почувстваме в безопасност, се съгласихме да станем по-малко свободни. Правителствата от двете страни на Атлантика приеха безпрецедентни закони и мерки за сигурност – USA PATRIOT Act във Вашингтон, антитерористични директиви в Брюксел. Хора бяха арестувани и държани безкрайно дълго време по различни затвори, без обвинения. Голяма част от тях – невинни. Унищожиха им живота, а нямаше и едно „извинявай“ след това. В името на сигурността.

Летищата се превърнаха в крепости, личните данните пък се превърнаха в стока, а понятието „лично пространство“ остана носталгичен спомен. Тогава си казвахме, че това е временно, само докато мине опасността. Ха!—доста наивно, нали?

Опасността никога не мина. Две десетилетия по-късно все още си събуваме обувките на летището за проверка, все още даваме достъп до дигиталния си живот на алгоритмите на контролиращите органи „в името на сигурността“. Още ни правят на маймуни от летищния контрол, ако сме сложили шише шампоан с два милилитра повече от разрешеното в раницата си.

Мрежата не се отпусна. Тя само се стегна. А иронията е, че колкото повече растеше наблюдението и повече се завираше в личното ни пространство, толкова по-несигурен ставаше светът. Списъците със забрани за полети и скенерите не предотвратиха новите заплахи. Заплахите еволюираха по-бързо от мерките.

Войните, започнати в отговор на 9/11, трябваше да направят света по-безопасен. Вместо това…

Афганистан стана първата мисия на НАТО, която да бъде изпитателен полигон за солидарността на съюза. Двадесет години по-късно изходът е хаос. Талибаните са по-силни от всякога. Ирак пък беше нападнат заради „оръжия за масово унищожение“, които така и не се намериха. Тази война дестабилизира цял регион, създаде „Ислямска държава“ и унищожи милиони животи.

В Близкия изток и Северна Африка авторитарните режими използваха хаоса, за да затегнат контрола, а антизападните настроения се засилиха. Последствията не спряха там: радикализирано поколение, бежанска криза, която разклати Европа, и енергийни зависимости, превърнати в оръжие от Москва.

Това не са отделни истории. Те са сянката на онази сутрин отпреди 24 години.

За Европа 9/11 беше шокът, който принуди НАТО и ЕС да преразгледат сигурността си за една нощ. Войници от София, Варшава, Берлин и Мадрид се озоваха в афганистанските планини. Информационният обмен се ускори, границите се затегнаха, антитерористичното сътрудничество стана мантра в Брюксел.

Но единството прикриваше дълбоки разломи. Когато САЩ нахлуха в Ирак, „Старата“ и „Новата“ Европа се разделиха: Париж и Берлин се противопоставиха, Полша, Румъния и България застанаха в „коалицията на желаещите“. Появиха се вицове за това, че французите искат да воюват, а германците – не.

Това, което трябваше да бъде общ фронт срещу екстремизма, се превърна в идеологическа игра на политика.

Две десетилетия по-късно напрежението остава.

Европа днес се бори с други заплахи: руска хибридна война, китайски кибер-шпионаж, домашен радикализъм; и сега руски дронове, които тестват въздушното пространство на НАТО в Полша.

В България 11 септември ни вкара в орбитата на НАТО много по-бързо, отколкото осъзнаваме.

През 2001 г. бяхме кандидат, през 2004 г. вече бяхме член; с ангажименти, войници и отговорности. Наши хора загинаха в Афганистан и Ирак. И въпреки това общественият спомен е плитък.

Две десетилетия по-късно превъртаме новините за Афганистан, сякаш никога не сме били там. Общественият дебат почти не свързва членството ни в НАТО с нашите глобални ангажименти. Сякаш България е станала част от фронтовата линия, без да осъзнае – потребител на сигурност в съюз, който все повече очаква принос, а не пасивност.

И днес, докато руски дронове нарушават полското небе и Варшава активира член 4, нашето мълчание ехти. Да не говорим за абсурдните про-руски призиви за напускане на НАТО, точно в момента, в който светът е най-опасен и всеки незащитен от коалиция е потенциална жертва на терористите от Москва или Близкия изток.

Не защото договорът се е променил, а защото държавите се промениха; политиците се промениха; медийните приказки се промениха. С популисти, които се прегръщат с Москва, с авторитарни изкушения във Вашингтон, и с европейски бюджети за отбрана, дебатирани сякаш са философски концепции…

Някои казват, че се намираме във Втора студена война. Е, не е съвсем същото, няма Берлинска стена, няма ги идеологическите ДВА полюса. Но усещането за сблъсък се върна. Русия напредва в Украйна. Китай трупа тихо влияние. Иран е регионална сила с домогвания до ядрено оръжие. Западът се колебае между защитата на съществуващия ред и съмнението дали още вярва в него. Враговете на Америка се умножиха. Уязвимостите на Европа се задълбочиха. Доверието между съюзниците изтъня.

Докато политиците засилваха сигурността по летищата и ни ровеха в имейлите, заплахите израснаха отвъд техния контрол.