Между окупацията и съпротивата: палестинският премиер избра държавност

Плаши Нетаняху, защото обезсмисля неговия разказ за „вечната война“. И плаши Вашингтон, защото може би ще трябва да избере страна, която не идва с оръжеен договор.

______________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Вчера си говорихме за машинарията зад илюзията за мир. Днес ще продължим по темата, в която беше внесен момент на яснота от много важно направление.

Моментът на яснота не дойде от предупрежденията на генералния секретар на ООН. Не отекна от ехото на „дълбока загриженост“ във Вашингтон и Брюксел. Дойде от човек, когото повечето хора на Запад не биха разпознали на снимка – палестинският премиер Мохамед Мустафа, който застана на подиума пред ООН и каза онова, което мнозина не смеят: Трябва да признаем легитимните стремежи както на палестинците, така и на израелците да живеят в мир, сигурност и достойнство, в своя собствена държава.

Един „вътрешен“ на конфликта човек, който има истински ЛИЧЕН интерес, заложен на карта, говори за живеене в мир, а не за унищожение на „другите“, както стана модерно напоследък по целия свят.

Вчера си говорихме за това, че хората по света се разделиха на два лагера и започнаха да пренебрегват недостатъците на страната в конфликта, която подкрепят:

„Светът се раздели на две: про-Палестина и про-Израел; и реши, че всичко е само черно-бяло и че ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва сляпо да подкрепяш една от двете страни, без значение от нищо. Ако подкрепят палестинците, се насилват да подкрепят и Хамас и си затварят очите за жестокостите им; както и от другата страна се насилват да харесват Нетаняху и си затварят очите за неговите жестокости. Всички, викащи срещу Хамас, се правят, че Нетаняху не убива деца в Газа. Но и всички викащи срещу Израел, се правят, че Хамас не обезглавява израелски бебета“.

Най-важното, което масовият „потребител на новини“ проспа в потока днес, беше, че Мустафа призова Хамас да се оттегли от властта в Газа, да се разоръжи и да предаде оръжията на Палестинската автономия. В политически план, това беше коктейл „Молотов“, хвърлен в самото сърце на фракционността.

Един палестинец (чийто глас се чува!) призова палестинската Хамас да изчезне от сцената, за да настъпи мир.

Както мнозина израелци протестират срещу Нетаняху, така и палестинците разпознават своя вътрешен проблем – Хамас. Защото:

„Малко преди да се случи чудовищната атака на 7 октомври, мирът бе започнал по-трайно да се настанява в Газа и дори Нетаняху нямаше вече поводи да бъде краен, да нарушава свободата на палестинците или да затваря Газа. Дори напротив – имаше страшно много мюсюлмани с документи за работа в Израел и свободно предвижване. Имаше подписан договор за облагородяване на инфраструктурата за над милиард долара. Имаше сближаване на позициите. И тогава терористите от Хамас сложиха край на всичко и върнаха региона десетилетия назад.

За тях войната е бизнес. За тях също е важно да има военно положение, защото то циментира властта им.

Ако някой си мисли, че Израел е по-голям враг за палестинците от Хамас, значи не внимава достатъчно. Това, което Хамас причинява на палестинците, Израел не се и доближава дори по ниво на унищожителност. То е нещо като това, което Сталин причиняваше на собствения си народ“.

А как отговориха самопровъзгласилите се шампиони на демокрацията?

Никак.

САЩ и Израел бойкотираха срещата. Държавният департамент я нарече „подарък за Хамас“. Ха! Единственият говорител в залата, който наистина НАИСТИНА предизвика Хамас, беше палестинец. Но кой ти гледа фактите, по-лесно е да залепиш етикет. А Израел? Нетаняху отписа цялото усилие като загуба на време. Изненада? Едва ли.

Междувременно Франция обяви, че ще признае палестинска държава през септември. Над 120 държави изпратиха министри. Гутериш призова моментът да не се превърне в поредното упражнение по добре звучаща безполезност.

Както и вчера си казахме: тази война отдавна не е за религия. Нито дори е за земя. Тя е за поддръжка; поддръжка на военни бюджети, партийни коалиции, „праведно страдание“ и геополитическо отклоняване на вниманието. Всички политически глави и терористи и от двете страни (Израел и Хамас) са зависими от цикъла, защото войната ги държи на власт, а и на някои от тях им пълни и банковите сметки, докато си стоят на „завет“ в сигурните си добре охранявани жилища, далеч от всякакви бомби.

Но Мустафа се опитва да счупи цикъла. Говори за държави, не за символи. За управление, не за оплакване. Каза, по същество: стига театър, хайде да имаме държава.

Разбира се, това не е удобно. Решението с две държави се е превърнало в политическия еквивалент на счупената бягаща пътека във фитнеса – всички знаят, че трябва да се оправи, но никой не иска да я ремонтира. Макрон поне върви към таблото с бушоните. ЕС, въпреки мудността си, изглежда поне леко събуден. А Вашингтон? Все още заспал (зад волана), стискащ Железния купол като плюшено мече.

Сцената беше поставена така: един човек говори за мир, но големите участници не бяха в залата. Газа продължава да кърви. Заселническите постройки продължават да се разширяват. Помощта капе като вода върху горяща къща.

Но нещо се промени на тази среща. Не в политиката, поне още не. А в представите.

Палестинците отдавна са в капан между геноцидна окупация и корумпирана съпротива. Мустафа предложи нещо радикално: трети път. Не насилие, не жертвоготовност, а реализируема държавност. Това плаши Хамас, защото развенчава техния мит за мъченичеството.