Но онова, което последва, не беше правосъдие, а отмъщение, облечено в политика. Нетаняху започна кампания с такава бруталност, че цели квартали изчезнаха за една нощ. Бомбардирани болници. Убити журналисти. Хуманитарни конвои превърнати в мишени. А международният отговор? Трагична смесица от мълчание, „дълбока загриженост“ и дипломатически акробатики.
Да сме наясно: Хамас не представлява всички палестинци, както и Нетаняху не представлява всички израелци.
Но и двата лагера твърдят, че говорят от името на народа си, докато го хвърлят в пламъците. Единият (Хамас) изстрелва ракети зад гърбовете на цивилни и ги ползва същите тия цивилни като жив щит. Другият (Нетаняху) срива градове и нарича това самозащита. А между тях са милиони хора, които просто искат да се събудят сутрин, без да се чудят дали ще доживеят до обяд.
А в това време Нетаняху се държи за властта така, сякаш е алергичен към отговорност. Обвиненията в корупция? Все още си съществуват. Масовите протести в Израел? Пренебрегнати. Крайнодясно правителство, което прикрито мечтае за анексия и принудително изселване? Рутинна практика.
Той иска вечна война, защото докато има война, няма избори. Няма процес. Няма последици. Само постоянна криза – любимата му политическа атмосфера.
А Хамас? Хамас вирее сред руини.
Колкото по-зле става, толкова повече власт трупат. Не искат възстановяване. Искат мъченичество и кадри за пропаганда. Те не управляват, а изпълняват някакъв апокалипсис пред камерите с добре подплатен финансов аспект (за техния си тесен кръг). А трагедията е, че хората, хванати в капан в Газа – истинските хора, майките, децата, медиците – нямат никакъв глас. Те са просто статистика, чакаща да бъде обновена в поредния видео-файл на клането.