Сребреница. Тридесет години по-късно

11 юли 2025 г. бележи кървава годишнина. Преди тридесет години, в обсадения анклав Сребреница, над 8000 босненски мюсюлмани – мъже и момчета – бяха системно екзекутирани от босненски сръбски сили.

Признато от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия и Международния съд като геноцид – първото такова решение в Европа след Втората световна война – ужасът на този акт все още отеква.

Мемориалният център в Поточари, сгушен в Източна Босна, е шестхектарово пространство с бели надгробни камъни и призрачна тишина.

Там почиват над 6500 идентифицирани жертви, но близо 2000 все още остават без име – скелетни сенки на жестокост.

Всяка година през юли се погребват новооткрити останки. Само преди дни Мевлида Омерович погреба долната челюст на съпруга си, открита в масов гроб преди дванадесет години – решавайки най-сетне да върне каквото е останало от него у дома.

Колективна памет

Миналата седмица 7000 души участваха в Маршът на мира, възстановявайки зловещия „марш на смъртта“ към Поточари и спирайки по горски поляни, където мъже са били убивани на километри от домовете си. По цял свят – Хага, Берлин, Сараево, централата на ООН в Ню Йорк – се проведоха възпоменания, повтарящи едно и също обещание: „Никога повече“.

Генералният секретар на ООН Антониу Гутериш и оцелели като Мунира Субашич – чийто най-малък син е убит, а 21 роднини са загубени – предупредиха за опасността от отричане на геноцида и пренаписване на историята. Европейският директор на Amnesty International също предупреди: „Отричането на геноцид е отхвърляне на окончателни международни решения“.

Разказите на оцелелите все още разтърсват. Неджад Авдич, тогава 17-годишен, си спомня: „кошмарите не спряха“.

Жените продължават да погребват своите близки, търсейки крехко, но дълбоко човешко утешение – да положат останки в земята, вместо да ги оставят в анонимни ями.

Упоритата сянка на отричането

И все пак, облаци на отричане продължават да се струпват. Политически елити в Република Сръбска и Белград продължават да омаловажават геноцида, да занижават броя на жертвите и да възвеличават осъдени военнопрестъпници. Президентът на Сърбия избягва честванията на 11 юли – изразява съболезнования, но не признава геноцид – ход, който отеква като политическа провокация.

Това е открито предизвикателство. Както казва Динушика Дисанайаке: „Отричането обижда жертвите и техните семейства“ и подкопава правосъдието.

Тази година възпоменанието има глобално значение. Херцогинята на Единбург посети Сараево и Поточари, носейки цветето на Сребреница и срещайки се със семействата на изчезналите. Нейното присъствие подчертава: това не е далечна глава от историята – а глобален зов срещу авторитаризма, етническата омраза и масовите зверства.

Мунира Субашич направи болезнени паралели: „Майките в Украйна и Палестина живеят това, което ние преживяхме през 1995-а“.

Миналата година бившият генерал от Армията на Република Сръбска Радислав Кръстич, който бе осъден в Хага на 35 години затвор за подкрепяне и подпомагане на геноцида в Сребреница, призна отговорността си и се покая за участието си в геноцида.

В писмото си тогава бившият генерал на армията на босненските сърби Радислав Кръстич пишеше, че ако можел и сам би гласувал за Резолюцията на Обединените нации, с която 11 юли се провъзгласява за Международен ден за възпоменание на геноцида в Сребреница.

„Нямам право на глас, тъй като в тази Резолюция се споменава и моето име – аз извърших невероятно и непростимо престъпление“, посочва Кръстич в писмото си. „Ако някой ден ме пуснат, […] бих искал още веднъж да отида в Поточари (където се намира гробището на Сребреница), за да се поклоня пред жертвите и да помоля за прошка“.

В писмото си Кръстич приема присъдите на Трибунала от 2001 г. и 2004 г. Той потвърждава, че е знаел, че „някои членове на Главния щаб възнамеряват да извършват геноцид“, но този щаб „няма достатъчно сили, за да извърши стрелба“ без „употреба на Дринския корпус“, чийто командир по това време е Кръстич. „Знаех, че употребата на сила под мое командване ще допринесе значително за извършването на екзекуция на пленниците бошняци“, допълват той.

Той потвърждава също, че е помогнал и подкрепил престъпление срещу човечеството, като е участвал в съвместно престъпно деяние на насилствено прогонване на цивилни босненски мюсюлмани от Поточари между 10 и 13 юли 1995 г.

„Участвал съм в създаването на хуманитарна криза, която е предшествала насилственото преместване на жени, деца и старци от Сребреница“, посочва Кръстич в писмото си.

Той заяви, че с това писмо се обръща към обществеността в страните от бивша Югославия.

„Бих искал думите ми да бъдат прочетени и разбрани от младите, които днес живеят на териториите, на които някога се намираше страната, наречена Югославия […], да се спрат и да си кажат – никога повече. Никога повече война, никога повече смърт само защото някой изповядва друга религия или е от друга нация, има други вярвания, никога повече геноцид“.