Психологът Елка Божкова: Социалните служби по райони могат да поддържат контакт с психично болните и да им предлагат услуги

- Ако човек вече е бил в психиатрично заведение, трябва ли да се прави нова експертиза?

- Защо в страната ни се гледа така неглиже на психичното здраве и можете ли да дадете своя съвет как хората да се грижат за него в семействата си ?

- Защо съседите винаги казват: “добър човек”, “добро семейство”, “нищо не сме забелязали”?

- Има ли хора, които не могат да си позволят лекарствата чисто финансово?

- Къса ли се връзката между болниците и другите служби, които могат да поемат случая след това?

- Много се говори за правата на психично болните. Но как може един човек с тежка психоза да има права, като е недееспособен и невменяем?

- По Ваши наблюдения има ли адекватни условия за лечение на психично болните хора у нас – наскоро експерти в различни области изразиха мнение пред бтв, че дори нямало места за лечение на такива болни, така ли е наистина?

- След многото експертни коментари тези дни, се пораждат въпроси като например, не трябва ли лекарите да се обаждат периодично, след като е преминала острата фаза и хората са изписани, и да продължават да следят състоянието им?

- Увеличава ли се броят на психично болните и защо?

- В моето обкръжение се гледа много сериозно на психичното здраве, рядко срещам хора, които го неглижират. Не е достатъчно финансирано, но е достъпно за търсещите помощ.

- Нищо не пречи един добър човек да се разболее от лоша болест. И да стане сложно за разбиране и разпознаване, както по принцип е в психиатрията.

- Разбира се. Както вече всички разбраха,

- Такива тежки инциденти се случват рядко, но винаги ги е имало. Те са толкова плашещи и трагични, че хората, които не са засегнати, ги изтласкват от съзнанието си. Не случайно съществува изразът “умът ми не го побира”.

- Защо няма клинични пътеки за лечението на такива болни? А регистър за тях?

- Кои са препъникамъните в нашата здравна система, които са най-важни за опазване на психичното здраве на хората?

- Кой трябва да носи отговорност, когато те станат заплаха за другите хора в обществото, според Вас?

Аз лично нямам доверие на българските институции, че ще могат да опазят конфиденциалността на тези данни и че те няма да бъдат използвани за злепоставяне, изнудване или имотни измами.

Ако се занимавах с управление на здравеопазването, щях да проверя как е решен този въпрос в други държави.

В евентуален регистър няма да бъдат включени и тези, които отключват психоза за първи път, а именно тогава са най-драматичните ситуации.

Всъщност, хората с психози са заплаха най-вече за себе си, на второ място - за близките си. За непознати - по изключение, не че трябва да пренебрегваме и тази опасност.

Не знам дали можем да обобщим, че са зачестили. А

Разбира се,

Трупаме знание, което носи тъга (както пише в Библията), и аз вече не очаквам от хората да го разбират и да го помнят.

- Г-жо Божкова, какво е Вашето експертно мнение като психолог за зачестилите последните дни трагични инциденти, предизвикани от психически нестабилни хора? Имам предвид болният човек, който се хвърляше пред автомобили, жената, която наръга с нож невинни пешеходци в Центъра на София, майката, която уби децата си, агресията на пушачите на вейпове и др.

- Абсурдна идея. Лекарят се занимава с опашката пред кабинета си или минава по леглата на визитация. По-скоро социалните служби по райони могат да поддържат контакт с психично болните и да им предлагат услуги. А най-добре е след изписването човек, който не работи, да посещава дневен център. Тези, които го правят, са много далеч от предизвикване на подобни инциденти. Много хора по своя инициатива посещават психиатър и влизат в болница, или се съгласяват на преглед или хоспитализация, когато семейството настоява.

- Вече споменах за биопсихосоциалния модел, който би трябвало да се прилага. На практика в повечето случаи се дават само лекарства, без психотерапия, обучение, рехабилитация и достатъчно социални услуги. Дневните центрове за хората с тежки психични разстройства са много малко. На практика пациентите с шизофрения се оставят необезпокоявано да отказват лечение и рехабилитация и последствията настъпват, когато родителите им си отидат и вече са загубени 30-40 години, в които е можело да усвоят социални умения, самостоятелност и дори занаят, за да могат да продължат живота си по приемлив начин. А за по-леките психични разстройства не се предлага психологична помощ по здравна каса.

- Дори когато се стремим да установяваме такива връзки, пациентът има свободна воля и не е длъжен да премине от една институция в друга. Ние, например, знаем кои са дневните центрове в София и насочваме към тях, но в този случай правата на човека му позволяват да не отиде там (и това не е в негов интерес). Имахме и пациент, който не искаше социалните в Общината да знаят, че е с психично разстройство.

- За мое учудване се появиха такива твърдения, включително и че хоспитализациите са платени. Има и такива, но масово се ползват лекарства по здравна каса. Хоспитализацията и лекарствата в нашата болница са безплатни за пациента, дневният център, към който насочвам след изписване - също.

- Със сигурност се увеличава употребата на наркотици, които предизвикват психоза и други тежки състояния. За случаите на шизофрения се смята, че остават постоянен процент във всички времена и общества, а тревожните разстройства стават повече във връзка с големи кризи, каквито не ни липсват - война, пандемия, икономическа криза и др.

- Състоянието на психоза е краткотрайно, а дали един човек е бил недееспособен или невменяем в момента на извършване на някакво действие, се решава с експертиза. С кратки изключения във времето, психично болните разбират постъпките си и отговарят за тях.

- Това преценява съдът във всеки конкретен случай. Ако психично болен е извършил престъпление, съдът назначава експертиза. Ако се окаже вменяем, носи наказателна отговорност. В другия случай е принуден да се лекува. Дали някой е можел да предотврати? Трудно се определя, всеки човек има свободна воля и не можем да предвидим какво ще направи. Не мисля, че може да се вменява отговорност на семейството, когато то вече е жертва. Но в началото на боледуването имат избор - да тръгнат по стръмния път на лечението или по лесния път на отричане, криене и обвинения към психиатрията.

- Условията са много различни в различните населени места и болници. За центъра на София съм категорична, че с колегите ми предлагаме добри условия, грижа и внимание и всички елементи на биопсихосоциалния модел - прегледи, лекарства, психотерапия, обучения на пациенти, психосоциална рехабилитация. В нашето отделение има дори музикотерапия и танци.

Елка Божкова е психотерапевт и клиничен психолог, член на Асоциация Българско психоаналитично пространство. От 2001 г. работи в Клиника по психиатрия, УМБАЛ “Александровска”, а през 2002 г. започва частна психотерапевтична практика в София. Работи и към проекта “Качи се във влака на живота”, който помага на хора с психични разстройства да започнат работа. Автор е на книгата „Истината за психичните болести“ (2013) и преводач от френски на „Тялото“ от Даниел Брьон и Франсоа Бернар (2016).

В Закона за здравето се говори за “Национален служебен регистър на лица с психични разстройства”. При тази формулировка, в него трябва да влязат 20-25 % от българските граждани. (Същият проблем се появява и при широко разпространената представа, че лицата с психични разстройства трябва да бъдат прибрани и затворени някъде.) И така, възникват въпросите “кои психични разстройства?” и “кои лица?” Класификациите на психичните разстройства се променят така, че в последните версии се загуби разликата от миналото между невроза и психоза, която е много съществена. Например в диагнозата”Биполярно афективно разстройство”, която е твърде широко обединение на разнородни състояния. Разбира се, има специалисти, които биха могли да прецизират критериите за попадане в евентуален регистър, но до момента това не е направено, а широката общественост има съвсем погрешната представа, че “хора с психични разстройства” са една много малка група от крайно увредени и опасни болни. А това няма нищо общо с реалността.

За съжаление, когато има проблем с психичното здраве, семействата най-трудно чуват съвети. Ако им препоръчват консултация със специалист или лечение, според мен те трябва да потиснат срама и нараненото его, да се информират по-добре и да участват активно и в съгласие с психолога или психиатъра във възстановяването от психичното разстройство. Особено ако са им казали думата “психоза”, тя не трябва да се подценява или да се чака да мине от само себе си. Или семейството да се фокусира върху целта да скрие болестта от околните (често срещано, за съжаление). Не трябва да се стига и до другата крайност - да се приема като присъда и сигурен фактор за отпадане на засегнатия от обществото.

И понеже именно болестта го възпрепятства, тук е необходима твърдост, срещу “правата” на болестта. Т.е., да не ни е жал да прибягваме към задължително лечение. Но в никакъв случай да не забраняваме, например, някой да учи в университет, защото имал психично разстройство.

По въпроса за свободните места - всеки ден болниците приемат и изписват хора, има график за това. За мен е нормално като искаш да влезеш в психиатрия, да те планират за постъпване след няколко дни. Така е и в ендокринология или неврология, например. Мнозинството от пациентите постъпват по този начин, но има такива, които отлагат (и семействата им отлагат), докато не стане съвсем спешно. Не знам какво би могъл да направи вечер или в неделя дежурният лекар, който не познава подробно пациентите на колегите си. Как да изпише един, за да приеме друг? И защо да се държат празни легла, когато хората чакат за приемане?

Толкова много хора ли са невменяеми завинаги? Ние работим категорично за възстановяване от психично разстройство и пълноценен живот. Така обучаваме и пациентите си, така ги мотивираме да се лекуват. За повече от 20 г. работа съм срещала само 2-3 случая на поставени под запрещение.

Често семейството не се решава да пише до прокурор и да поиска задължително лечение с аргумента, че ще действат срещу своя син, дъщеря, брат и т.н. Но ако го направят, те биха действали срещу болестта му, а не срещу него. Лечението е краткотрайно и с него има шанс за завръщане към пълноценен живот. Когато болестта победи, този шанс се губи.

Ще нахвърлям някои основни препоръки, които в никакъв случай не са изчерпателни. В семействата хората трябва да си говорят повече, да се въздържат от изразяване на негативни емоции и употреба на психоактивни вещества, да се грижат за телесното си здраве, да се занимават с изкуства, литература и спорт. Да позволят на децата си собствено мнение, но и да поставят граници.

Ще трябва да се вземат направления от личния лекар, което допълнително затруднява някои болни. Ще има фиксирана продължителност на хоспитализацията, а тя е много различна в зависимост от индивидуалния случай. Едва ли различните медицински заведения ще могат да предлагат стандартизирани услуги. Ще има ограничения върху индивидуалния подход към болния, който е много необходим в психиатрията.