Иван Игов пред novini.bg: Насилието се ражда в семейството

Насилието се ражда в семейството, а държавата няма как да влезе във всеки дом.

Ние трябва задължително да започнем да работим по превенцията, защото да си признаем честно – училището не си върши работата да коригира проблемите, създадени в домовете на насилниците.

Нищо не стана със закона за защита от домашно насилие. С Истанбулската конвенция също, защото някои се хванаха за израза „джендер”, а това е термин от психологията, въведен преди близо 80 години, за да замести термина „секс”.

Първото място след семейството, където може да се установи, че едно дете е насилник, е училището. По света се обръща огромно внимание върху проблема с насилието между децата.

Според колегите в световен мащаб, агресията може да се овладее през детството. Насилието превръща хората в лузери. Затова аз искам и апелирам да си говорим в обществото ни какво ще направим превантивно така, че насилието да не се случва.

– викане, крещене и прочее, включително и образовани хора, което като изпаднат във фрустрация, си говорят такива неща, които рядко се чуват и в мизерните гета. Деца, израснали в такава обстановка, започват да използват такива изрази от самото начало и за тях агресията е норма. Тъй като не успяват да овладяват ситуацията покрай себе си, те развиват чувство за малоценност, комплекси и прочее и си търсят жертви, върху които да си изливат агресията. Някои го правят в уличното движение, неспазвайки елементарни правила. Примерно аз вчера в метрото седях до младеж, която пушеше електронна цигара. Посочих ме табелата, с указание, че е забранено, а тоя ме гледаше с изненада, че съм се осмелил да му направя забележка. Хич не му дойде мисъл, че избива своите комплекси, правейки се на мъжкар в метрото.

Огласената месец по-късно зверщина, случила се в Стара Загора, при която бабаит с татуси нарязал 21 пъти/след последните уточнения от прокуратурата/ тялото на своя приятелка, повдигна много въпроси и разрови кървящи проблеми в обществото ни. Те са не само юридически и законодателни, но и психологически и психиатрични в определени случаи.

Примерно, защо цял месец тази трагедия не беше огласена публично, а това се случва точно сега? Защо институциите в държавата ни сякаш са абдикирали от задълженията си и „любезно” са прехвърлили проблемите с домашното и общото насилие в ръцете на неправителствения сектор? Защо за съдии и прокурори, които получават огромни заплати за нашенските стандарти, се избират и назначават бездушни хора, без грам емпатия, които като чиновници, каквито всъщност са, четат буквално точките и параграфите на нормите? Защо без да се знаят фактите в цялост, се коментира тази трагедия така злостно и тези, които го правят, дават ли си сметка, че утре може те да са обект на народния съд? Защо няма превенция срещу агресията и насилието? Попитах за експертен коментар по тези болезнени за обществото ни проблеми популярния семеен терапевт и дългогодишен училищен психолог Иван Игов.

Като психолог предпочитам да не коментирам юридическите недостатъци в нашата система, да не припомням, че и законът не е приет като хората. След отхвърлянето от страна на Конституционния съд под партиен натиск на Истанбулската конвенция, беше логично, че рано или късно проблемите с насилието ще ескалират, каквото и да правят малкото на брой организации от НПО-сектора. Напоследък случаите на насилие сякаш се увеличават –

Преди повече от 10 години УНИЦЕФ финансира първата такава програма у нас. Аз ръководех екипа тогава, но да ви кажа ли каква част от тази програма се използва сега? Нула. Държавата трябва не само постфактум да приема закони, които по някакъв начин да санкционират, да обучава съдиите да работят с тези проблеми, за да няма такива глупости като случилите се преди месец в Ст.Загора, да обучава прокурорите как да разследват такива трагедии, лекарите също да работят по правила как да съобщят при подобни случаи. Всичко това е борба със следствията.

Според мен, като психолог по-важният проблем е, как и защо се случва това увеличение на насилието в нашето общество. Тези фитнес герои с много татуси по себе си сред които и патриотични, не са продукт само и единствено на днешния ден, те не са паднали от небето и не са ненаказуем феномен.