Колко добре познавате себе си? Как да разпознаете самоизмамата и да се справите с нея?

Колко добре познавате себе си?

По всяка вероятност ситуацията е доста по-зле, отколкото си мислите.

Когато приемаме познати ни от детството чувства за любов

Когато оправдаваме своите постъпки

Когато мислим, че познаваме своите истински амбиции

Когато превръщаме своите увлечения в зависимости

Ние умеем да намираме и да се отдаваме на стимули, които ни отвличат от мислите ни за самите себе си. Това може да е порнография, социални мрежи, алкохол. Често пристрастяванията са начин да не оставаме насаме с проблемите си.

Когато за стотен път си повтаряме „Това на мен не ми е нужно“

Когато обобщаваме

Когато се обиждаме

Научете се да цените критиката

Практикувайте философска медитация

– Какво мен в този момент ме безпокои?

– Какво ме разстройва?

– Какво ме възбужда?

Когато успеете да определите своето състояние, опитайте да намерите отговор на най-сложния въпрос – “Защо?”.

Култивирайте в себе си емоционален скептицизъм

Разрешете си да бъдете несъвършени

Ние, разбира се, можем да разкажем веднага милион дреболии за себе си: от името си и рождената дата до количеството извървени крачки през деня особено ако имаме подходящото приложение. Но в същото време ние не познаваме много основни неща, по които ние самите съдим за другите хора. Например, как звучи гласът ни, когато сме нервни; какво е изражението на лицето ни; начина, по който стискаме юмруците си, когато не сме съгласни с нещо и много други, за които даже не подозираме, пише futurist.bg.

Но откъде е това чувство, че ние добре се познаваме? Както показват изследвания, колкото сме по-уверени, че разпознаваме своите чувства и мотиви, всъщност толкова по-зле ги разбираме. Чувството, че вие познавате себе си, е самоизмама. Тя е главната, но не и единствена такава.

С течение на живота ние ставаме все по-големи майстори по отхвърлянето на неприятните мисли от съзнанието си и притежаваме множество уловки за всякакви жизнени ситуации, пише де Ботън в своята книга Self-Knowledge, където посочва най-типичните ситуации, в които сами лъжем себе си.

Често за нас моделът на любовта е този, който познаваме от близостта си с родителите в детството си . А всяко прекрасно преживяване в детството си има своя тъмен близнак. Например, родителската любов често се превръща в контрол. Ако вие имате подобен опит от детството, вие можете безкритично да възприемате склонността на партньора ви да ви контролира, като проява на грижа. И докато вие не разберете с какви негативни преживявания във вас се асоциира любовта, вие рискувате отново и отново да си избирате партньори, които вместо да ви даряват с приятни емоции и щастие, ви вкарват в модела , познат от детството.

Ние сме свикнали да възприемаме всякакви свои усещания като отражение на обективната реалност, а за техни източници да не смятаме себе си, а външния свят и другите хора. Останалите могат да грешат под влияние на силни емоции, но не и ние самите. Ако ние се ядосваме на някого, значи той си го е заслужил. Затова често въобще не се опитваме да осмислим своите чувства, а веднага ги изразяваме чрез действие: викаме, предизвикваме скандал, влизаме със сила през вратата, чупим вещи и съдби.

Нашето отношение към кариерата често е продиктувано от семейния ни бекграунд. Самите ни представи за успех може до голяма степен да са свързани със социалните стереотипи. Но енергията за достигането му ние черпим от собствения си опит. Възможно е, несъзнателно да се стремите да доказвате, че сте способен/на на повече, отколкото са очаквали от вас родителите, братята и сестрите ви. Или пък сдържате своите амбиции, тъй като сте научени от детска възраст да се подценявате.

„Аз не ви призовавам да се отказвате от вашите представи за успех – казва де Ботън – Но си струва да проверите, действително ли тези представи и амбиции ви подхождат точно на вас. Защото да се откажеш от желаното, не е най-лошия вариант. Много по-лошо е когато с огромен труд постигнеш целите си и вече на края на пътя си разбереш, че всъщност си желаел нещо съвършено различно“.

Когато не искаме да се напрягаме за да променим нещо, ние просто не си признаваме, че нас ни дразни даден конкретен проблем. Ние умеем да се убеждаваме, че не ни е грижа за това, което всъщност е много важно за нас: любов или кариера, семейство или свобода. Ако на критиката, че това май не ни е нужно, ние сме готови да изразходваме повече време и усилия, отколкото за постигането на целите си, явно това въобще не ни е безразлично.

Даже когато имаме конкретни причини за тревога и подтиснатост, ние често ги обобщаваме. Например, ако сме се впуснали в безсмислен спор в чата, това означава „нас никой не ни разбира“. Ако на душата ни е неспокойно, много често обяснението е „всички наоколо са полудели“. Ние „разпръскваме“ своята болка, за да прехвърлим цялата отговорност от себе си към света около нас.

Защо приятелите ни и близките ни не искат да ни казват истината за нас , а предпочитат да поддържат нашите илюзии? Защото те се страхуват да не ни обидят. Обидата е най-лесния и ефективен начин да игнорираме неприятната информация за себе си, премествайки акцента от самия проблем към този, който ни го е посочил. Близък човек ви прави забележка, а вие го обвинявате в грубост и високомерие. Партньорът ви посочва ваша слабост, а вие се ядосвате, че той „само ми усложнява живота“.

Има много причини за самоизмама: те могат да се крият в нашите желания, проблемите със самооценката, отношението с другите хора. Но целта винаги е една и съща и тя е да избягаме от болката. Борбата със самоизмамата започва с промяната в отношението ни към душевната болка, като ценен сигнал, показващ проблема.

„Би било чудесно, ако ние можехме да видим себе си такива, каквито сме. Но нашето полезрение е ограничено. Затова, колкото и да е странно, ние трябва да присъединим нашия мозък към нечий друг, за да видим това, което не забелязваме“ – пише де Ботън

Ако вие искате да разберете доколко сте недружелюбен, ненадежден, нестабилен, необщителен и мързелив, прислушайте се към своите приятели и колеги. Научен факт е, че те правят това два пъти по-точно. Критиката е уникален източник на информация за вашата личност. Даже ако тя е несправедлива, това като минимум дава повод да се замислим, защо ни засяга.

За разлика от източните медитативни практики, целта на тази медитация не е да се освободите от мислите си, а да се съсредоточите върху тях за да разберете своите чувства и мотивации, обяснява де Ботън. Идеята е, че повечето наши психологически проблеми са проява на нашите емоционални противоречия, които са се оплели в кълбо и за които ние просто нямаме време да ги разплетем. Де Ботън съветва да се започне с три въпроса:

Не се поддавайте на своите чувства. Те са прекалено нестабилни, непоследователни и ирационални. Ако във вас възникне емоционален импулс нещо да направите, възприемайте това като повод за размисъл, а не като ръководство за действие. Направете пауза, за да утихнат силните чувства и да можете да погледнете случващото се отстрани. Древногръцките философи са наричали това действие “epoche” – „въздържане“ Особено критично се отнасяйте към желанията, които са възниквали под влиянието на умора и глад. Не позволявайте дефицита на глюкоза в кръвта да решава заради вас.

Често ние заблуждаваме себе си по същия начин, по който избираме най-хубавата си снимка за профила ни в социалните мрежи. „Най-хубавата“ означава, че тя е най-съвместима с нашия идеал, но често на нея най-малко приличаме на себе си. Всъщност за човек е съвсем естествено да бъде несъвършен както външно, така и вътрешно: в различна степен слаб, податлив на изкушения, мързелив и други не особено привлекателни качества. Да, вие завиждате на по-успешните хора, разстройвате се заради критика, чувствате се неуверен, когато партньорът ви ви пренебрегва. Но така правим всички ние. За да бъдем по-честни със себе си, понякога е достатъчно да осъзнаем един простичък факт: да имаш странности и недостатъци е нормално. Затова според де Ботън най-подходящия въпрос при първа среща е „ А какви странностти имаш ти?“