Политологът Димитър Ганев направи прецизен анализ на „Българската политическа почва“

Той обобщава в своето приносно изследване „Българската политическа почва“ събитията и факторите, които „прокарват път“ на съвременните тенденции в родната политическа и обществена сцена.

Кои са онези корени, които обуславят посоката на развитие на политическите процеси у нас от Освобождението до днес?

Как тази „почва“ реагира на комунистическата вълна, заляла цяла Източна Европа в средата на XX век? Каква е реакцията на същата тази българска „почва“ на либералната демокрация в края на века, а и до наши дни?

В базираната на над 13 години работа с емпирични социологически изследвания монография

***

Вероятно първият въпрос който си задава човекът видял заглавието на тази книга е какво означава това „политическа почва“. Редно е в началото да се изясни какво се има предвид под този термин.

Ето в този смисъл се използва понятието „почва“ – като съвкупността от сложни, исторически породени и наслагващи се един върху друг елементи на политическо съзнание, изграждащи модерната политическа култура.

***

Без съмнение, изброените четири не са единствените политически субкултури в България, но те са най-големите и съответно най-влиятелни.

Политологът Димитър Ганев не се нуждае от дълго представяне, защото е популярен и уважаван специалист и повечето хора го познават от неговите задълбочени и правдиви коментари и анализи. Той е роден през 1986 г. във Варна. Завършва специалност „Политология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация през 2016 г., върху която стъпва и неговата първа книга „Пътят към конституцията“. Ганев е едино т създателите на изследователски център „Тренд”. Към момента е главен асистент в катедра „Политология“ на СУ. На книжния пазар вече е последната му книга „Българската политическа почва”, която се радва на голям читателски интерес.

в контекста им на локална проекция на глобални тенденции в културно и политическо отношение. Той онагледява с примери „одомашняването“ на тези процеси и разяснява как осмислянето на тази преработка на идеи и влияния с местен привкус дава отговор на много въпроси, касаещи родното минало, настояще и бъдеще.

Като си служи с прийомите на политологията, историята и социологията, успява да обобщи и анализира на достъпен език основните характеристики на българската политическа култура и нейните специфични характеристики като например: подчертано егалитарните нагласи; особеното отношение към държавата; мисленето на политиката през личности и търсене на конкретна личност, която да застане начело; лутането между източното и западното; и специфичната лоялност към силния на деня геополитически играч.

Земната почва представлява смес от жива и нежива материя, които непрестанно реагират помежду си. Затова, когато казваме „почва“, не си мислете за нещо статично и мъртво, тъкмо напротив - почвата е процес, непрекъснато взаимодействие на живо с мъртво и външно с вътрешно. Политическата „почва“ е социална конструкция, сбор от поведения, които се преподават, усвояват и интерпретират с активното участие на индивидите в процеса на тяхната собствена социализация и лично съзряване. Понякога тя съхранява с векове дадени поведенчески модели, а друг път се разтваря под краката на цели общности и институции и ги погребва изведнъж под себе си, само в рамките на едно поколение. Именно „почвата“ е това, което формира нашата политическа култура.

Всяко общество, в това число и българското, е формирано бавно и постепенно от разнородни фактори – географски, исторически, културни и др. Те формират различни пластове. Всеки един от тези пластове влияе върху следващите и те се трупат един върху друг.

„Почвата“ е историческият субстрат на обществото, който съществува вън от актуалната конюнктура и без помощта на институциите. Институциите се опитват да влияят на „почвата“ и да я променят, но в действителност „почвата“ има не по-малко влияние върху институциите. „Почвата“ е толкова устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я изменят коренно. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов пласт. Нещо повече – върху тази „почва“ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, пропаганда и т.н. Но българската „почва“ не само е устоявала, а дори е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари.

Често от социолозите можем да чуем за електорални „ядра“ и електорални „периферии“, когато се стараят да обяснят определена динамика в партийните предпочитания на българите. В някои от случаите обаче това не са „ядра“ на партии, а всъщност са „ядра“ на политически субкултури. Получава се така, че има „ядра“, които за даден период дори си нямат партия, но не се разпиляват и не изчезват, а на избори си остават вкъщи и чакат по-добро представителство или пък припознават временно и отчасти някакъв кандидат или формация, за които стратегически подават гласа си, за да спрат кандидат или формация, които не харесват. А след време те могат да припознаят друг свой политически представител.

Политическата субкултура е много по-устойчиво явление от живота на една или друга партия. Партийните борби в едно идейно поле най-често са борба за по-адекватно представителство на определена политическа субкултура. Тя не само надживява партията, но и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда достатъчно добре нейните ценностни нагласи и възприятия, да бъде в нейния код.

Политическите субкултури в българския преход, по начина по който ще ги разгледаме, са устойчиви социални явления, които споделят общи възгледи, исторически травми, граждански ритуали, вестници, празници, паметници. Те не се увличат лесно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. Живеят вътрешен политически живот и водят вътрешни разговори, които се случват паралелно с обществения и държавния живот на България.

В историята на Прехода можем да различим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири трябва да добавим и масовата политическа култура. Ако първите четири изглеждат очевидни, то масовата може би ще предизвика почуда, но тя е особено важна.

т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа култура няма ясно обособен демографски профил – той съвпада почти напълно с този на пълнолетното българско население.

Това, което може да се изведе за нея е, че тя често залита по политически моди, няма твърди политически убеждения, които да я насочват в избора ѝ. Най-често е конформистка, нагаждаща се по политическия тренд. Поради липсата на опора в политически убеждения и отсъствието на принадлежност към определена общност, масовата политическа култура лесно губи доверие и интерес към политически лидери, за които е гласувала наскоро. Това я прави и податлива да даде отново политическото си доверие на някой нов играч, само защото е различен от политическото статукво към момента.

Всяка субкултура се ражда от някаква историческа катастрофа, травматично събитие, което капсулира една група хора[1]. За социалистическата субкултура тези събития са повече от едно - Септемврийското въстание (1923 г.), Априлските събития (1925 г.)[2], партизанството през Втората световна война и изобщо цялото политическо насилие в междувоенния период - като всички те имат образуваща роля за субкултурата. За националистическата субкултура това събитие се явява Ньойския договор от 1919 г., а за етнорелигиозната е серията от репресии спрямо турците още след Освобождението, последвалите такива по време на царския период и апогея на етническото насилие, който без съмнение е „Възродителният процес“ и последвалата го „Голяма екскурзия“. Корените на демократичната субкултура могат да се търсят още във Възраждането и църковната борба.