Анна Заркова пред novini.bg: Убиецът на Андрей Луканов може би злорадства някъде около нас

„По това дело – заключи той – само две неща са безспорни. Че е убит Луканов и че е имало насилие при изтръгването на показания. Срещу подсъдимите няма нито едно доказателство.”

– В книгата той е прототип, описан е под измислено име въз основа на анализ на версии и разкази на очевидци. Хипотезата, която съм възприела за достоверна и съм консултирала с криминалисти, няма как да се обяви като абсолютната истина.

– Лесен въпрос, но отговорът е труден. Както ни учи бащата на детективския жанр сър Конан Дойл, от

– Отговорността е два вида – морална и наказателна. Моралната я носим ние, които избираме кои хора да седнат на първия ред в Народното събрание, да изберат правителство и да изковат закони. А наказателна отговорност очевидно не носи никой.

– Последният злощастен опит за съдебна реформа още веднъж ме убеждава, че законите са важни, но по-важни са хората, които ги прилагат.

– Г-жо Заркова, какво Ви провокира да напишете книга за Андрей Луканов и с какво е поучителна и винаги актуална неговата трагична смърт?

Сн. уикипедия, Андрей Луканов

– А защо нито убийството на Луканов, нито следващите близо 150 такива разстрела не бяха разкрити и няма осъдени?

– А кой е според вас „предполагаемия” убиец?

– Като разследващ журналист Вие имате ли в книгата своя версия за показното убийство на Луканов?

– Мислите ли, че у нас е възможна промяна и съдебна реформа, така щото да е в полза на гражданите, а не само на шепа овластени политици и магистрати?

– Успяха ли политиците да овладеят прокуратурата с последните поправки в Конституцията? Какво е Вашето мнение за направените корекции в основния ни закон?

Главният водещ на разследването – моят приятел Ботьо Ботев не отстъпва от убеждението си, че петимата, които бяха оправдани, са виновни. „Ако те не са убили Луканов, значи съм аз!”, казва той.

Истина беше. Както и това, че

Обаче помните ли какво заяви прокурорът Борислав Йотов в заключителното заседание по делото „Луканов”?

позирайки за снимки пред репортерите. И че преди втория оглед се появи водоноска на „Чистота” и изми не само локвата кръв, а и всичките незабелязани на пръв поглед следи…

„Ако някой друг е застрелял Луканов, винаги ще има шанс да бъде хванат – коментира следователят Богдан Карайотов, който беше, светла му памет, моят главен източник на информация. – Но ако именно Русов, Кичатов, Василев, Георгиев и Ленев са убийците, истината ще потъне завинаги.”

– Всички герои в тази книга са истински личности, чиито имена, дела и думи са записани от мен и други журналисти. С изключение на един – предполагаемият убиец – неговата история е измислена, но в резултат на дълбоко проучване на реални събития.

– Конституционното мнозинство от 165 депутати начело с Христо Иванов, Кирил Петков, Бойко Борисов и Делян Пеевски се събра под лозунга на правосъдната реформа. Да се пренапише за шести път главата „Съдебна власт” в Основния закон – това бе обявената цел. Но тя обрасна впоследствие с други намерения – партизанска смяна на националния празник, двойно гражданство за министри и депутати, саморазправа с президента РЛумен Радев, шут по служебните правителства, въведени като антикризисни от Бащите на конституцията. Шестата поправка бе приета за дни, предколедно, през куп за грош. Оспорването ѝ пред Конституционния съд беше предизвестено от всички експерти по конституционно право. И не беше изненада, че веднага след влизането ѝ в сила страната се озова в риск от политическа криза. А в конституционното мнозинство взеха да спорят кой е виновен. Христо Иванов, Бойко Борисов и Делян Пеевски, чиито подписи стоят под конституционните промени, се отрекоха от авторството им. А шефът на Конституционната комисия написа статия във вестник „Труд” под заглавие „Извинявам се за конституционната реформа!” Към това няма какво да се добави.

– това го отбелязват и европейските ни партньори във всичките си доклади за България. Затова често се казва, че в други държави има мафия, но у нас мафията си има държава. Това е положението сега, но Слава Богу, не е задължително винаги да бъде така.

- Въпросите без отговор около убийството на Луканов ме занимават от години – от деня, в който позвъних на моя колега Сашо Ботев – и той като мен криминален репортер на „Труд” и му изкрещях в слушалката: ”Къде си, Саше, тичай към улица „Латинка 15” веднага! Тичам и аз – да видим истина ли е, че са убили Луканов!”

– С просто око се вижда, че държавността у нас вече е само теоретично понятие, кой/кои носи/ят отговорност за продължаващата съсипия на България, започнала преди десетилетия, предвид разрухата в производството, икономиката, селското стопанство?

Преди ден голям фурор в обществените среди предизвика поредната книга на Анна Заркова – „Смъртта на бялата лисица”, посветена на убийството на един от знаковите български политици на прехода Андрей Луканов. По този повод днес разговарям с известната разследваща журналистка. Анна Заркова е дългогодишен разследващ журналист, автор е на трилогията „Големите убийства“ и на книгите „Изгаряне“, „От Вапцаров до Живков и останалите“, „Българската мафия, както я видях“, „Главните прокурори“ и „Свободни в словото“. Носителка е на „Орел“ – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон), и на „Златно перо“ (СБЖ, София).

Аз я търся в неговата биография, но тя е толкова богата, че е по-лесно да се намери игла в купа сено. Убиецът му към днешна дата е на свобода. И ако той е целял с Луканов да бъде погребана някоя мръсна политическа тайна, някой ключ към дълбоката държава, значи е постигнал безнаказано целта си – и може би злорадства някъде около нас.

Дори и гениите на злото не могат да постигнат идеалното убийство – без нито един пропуск, по който да бъдат разкрити. Само че някой трябва да тръгне по дирите им – някой професионалист без задни мисли и зависимости. В последните дни на живота си Луканов споделя пред близки, че се чувства следен навсякъде, но във фаталния момент и оставен без охрана – и частна, и държавна...Като в комедия на Чарли Чаплин обаче захвърления при убийството на Луканов пистолет е намерен чак след седмица, със същото закъснение става ясно, че след убиеца е могло да хукне следово куче, а накрая се появява и водоноската, чиято задача може да бъде само една – да измие следи и да затрудни разследването. Защо? Причината не е в това, че България не е родила своя Шерлок Холмс. Тя е в това, което наричаме „дълбока държава” и от което сега пак ни залива воня.

Дълги години след това прекарахме в съдебните зали, където двама украинци – Русов и Кичатов, и трима българи – Василев, Ленев, Георгиев бяха първо осъдени, а после оправдани. Защото първо направиха самопризнания, а после се отрекоха от тях и се оказа, че са изтезавани.

И забележете какво друго се оказа – от делото за убийството, внесено в съда, липсваха 6 тома с протоколи от разпити – не какви да е, а такива, с които разследването тръгва в друга посока. Научихме го първо от Бойко Рашков, а после от съдийката Галина Тонева, която през 2006 г. пресече безпътицата в съдебното преследване и произнесе пет оправдателни присъди. Върховният съд ги потвърди и така най-прочутото политическо убийство беше извадено от списъка на разкритите.