Анна Заркова пред novini.bg: Радев и Йотова не просто Обещават, а от 5 години Отстояват Освобождението на България от мафията

– Държавният глава трябва да бъде обединител, това е така. Но обединението в примирение с неправдите, се нарича Подчинение. А обединението в борбата срещу неправдите, се нарича Смелост.

- Но точно заради тази позиция президента Радев е критикуван – че е „разединител”, вместо да бъде „обединител”. Това как ще го коментирате?

– Преди време вие се обърнахте към колегите си журналисти с думите, че си патим от онова, което премълчаваме, а не от това, което казваме. При политиците това важи ли или е по-различно, защото правилата там са други?

- Според вас, с какво основно кандидатурата на Румен Радев се различава от тази на останалите претенденти за президентския пост?

С бившия главен прокурор Никола Филчев, който бе на премиерата на книгата й "Главните прокурори"

С колегата си Иван Гарелов

– Въпреки че пострадахте буквално и здравословно преди години заради работата си, вие продължихте да пишете срещу корупцията и мафията. Да чакаме ли в скоро време нова книга по тази все така актуална тема по нашите географски ширини?

- Аз приех да бъда част от тази инициатива в момента, в който получих поканата за това. Нито за миг не се поколебах! Не че не съм наясно с жестокостта на кампанията, която предстои. Не че не разбирам огромният залог на тези избори, в които ще гласуваме фактически „за” или „против” корупцията. Не че през годините, в които като журналист наблюдавам и обществения ни живот с главните действащи лица и говорители, не съм се отчайвала и не съм си помисляла, че покварата във властта е несломима. И не че не съм се простила с много от илюзиите си за благородното дело, което би трябвало да е политиката. Не! Тъкмо обратното! Незабавно реагирах на поканата именно защото виждам, чувствам и знам всичко това! В последните 5 години видях как Радев и Йотова не приеха мрачната действителност, която десетилетия вече описвам в статиите и книгите си. Те двамата заедно застанаха до народа си, когато той излезе от подчинението, напълни площадите и поиска по-справедлива държава. Застанаха до нас, водиха битки за нас. И, според мен, е наш ред да застанем до тях сега.

- Аз уважавам всеки, дръзнал да се кандидатира за държавен глава. Но в последните години виждам, че в България повечето политици спорят преди избори първо, заради удоволствието да си чуят гласа, и второ, за да кажат, че не ги ли изберем точно тях, ще дойде краят на света. Румен Радев се отличаваше в този политически пейзаж още преди да бъде избран за първи мандат. Заявката му беше, че няма да мълчи пред нередностите. И не мълча. Обещанието му беше, че няма да предаде. И не предаде!...Помните ли онзи ден от протестното лято, в който президентът Радев излезе сред хората, събрали се да поискат промяна за България? Той рискува тогава, вместо да го усуква и да се уговаря, за да станат враговете му по-малко. Когато вдигна юмрука си на бунтовния площад, то не беше знак за нападение. Беше знак за сплотеност на хората, надигнали глави, за да викнат, че не искат управление от мафиотски тип. Тези хора бяха много различни – млади и стари, десни и леви, бедни и богати, работници и земеделци, чиновници, студенти. Никой политик и партия до този момент – нито с парламентарната си опозиция, нито с призивите си за съдебна реформа – не можа да събере толкова различни личности заедно, за доброто на България. Това направи Радев на площада, където беше обявена война на корупционния модел на властта!

- Първо, защото правомощията са важни, но по-важни са хората, които ги изпълняват. В добри ръце и най-безполезното правомощие може да стане полезно, в тях и най-лошата идея може да стане добра. Както и обратното. И второ, защото в последните години на парламентарните избори ние обикновено гласуваме или против предишните ни избраници, които са ни разочаровали, или за по-малкото зло. А на тези президентски избори имаме възможност да дадем гласа си за нещо различно – не за да поискаме възмездие, а за да дадем подкрепа. И не защото сме обезверени, а защото имаме надежда. И не от немай-къде, а защото Радев, с Йотова до него, ни показаха накъде – към онзи свят, в който властта се упражнява според правилата, а не се нагласяват правилата според властта. И където политическата позиция служи не за прикриване на грехове, а за защита на кауза. А каузата, която Радев и Йотова не просто обещават, а и очевидно отстояват от 5 години насам е Освобождението на България от мафията.

- Казват, че правомощията на президента у нас по Конституция са ограничени, но се очертава доста оспорвана надпревара в тази борба. А и акцентът в обществото напоследък сякаш повече пада върху този вот, отколкото се говори за парламентарния? Защо е така, според вас?

-Г-жо Заркова, какво ви провокира да се включите в Инициативния комитет, издигнал отново кандидатурата на президента Румен Радев за поста на държавен глава – защото вие посветихте своя журналистически професионален живот на борбата с корупцията и мафията, написахте няколко книги затова или има и други причини?

Анна Заркова няма нужда от дълго представяне, защото е една от най-популярните и уважавани журналистки в България. Вчера тя се включи в Инициативния комитет, застанал зад кандидатурата на президента Румен Радев и неговото вице Илиана Йотова за втори мандат. Какво я провокира да пресече тънката граница между журналистиката и политиката, разговарям с Анна Заркова, носителка на „Орел” - Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон, 2000) и на "Златното перо" ( София, 2020). Тя е дългогодишен репортер, отговорен редактор и коментатор във вестник „Труд”. Авторка е на трилогията "Големите убийства" ( „От Крушата до Луканов”, „Куршуми по време на преход” и „Смърт по царско време”), и книгите „Изгаряне”, „От Вапцаров до Живков и останалите”, „Българската мафия, както я видях" и „Главните прокурори".

Опитвам се от есента насам да напиша книга за разследващите журналисти. За този изчезващ вид журналисти – разследващите. Но не за тези, които се представят за такива, а за истинските. С техните истории, с техните имена, с разследванията, които са направили и правят. Представям си книгата като една галерия с портрети на журналисти от тези, които не се предават. Но още не съм стигнала много по-далеч от заглавието.