„Галъп“: 28% от българите смятат, че хората с депресия „просто трябва да се стегнат“

Психични разстройства – контакт с темата

Разпознаване на проблема сред обществото

Зависимости и степени на оптимизъм

Специализирана помощ

Степени на толерантност

Регистрирана разпознаваемост, декларативна толерантност и обществена значимост на проблемите на психичното здраве, но и повече консервативност. Това отчита нова втора вълна на експериментално изследване на фондация „Кожа – платформа за психично здраве“, проведено от агенция „Галъп интернешънъл болкан“ три години след първото изследване през 2020 г.

Въпреки по-скоро високите нива на разпознаваемост на проблемите, свързани с психичното здраве и декларираното добро ниво на толерантност у нас, последните три години са оказали своя ефект върху нагласите на българите. По-малко публична видимост, повече консервативност, затваряне в себе си и в най-близкия приятелски кръг показват резултатите от втората вълна на изследването, проведена три години по-късно. Обществото ни демонстрира стесняване на границите на споделяното. Необходими са повече вълни на проучване, за да се установи дали регистрираните за периода от три години промени са връщане към по-традиционни отношения към проблемите на психиката и психичното здраве, или са нова тенденция в обществото ни – фокусиране върху сигурното, добре изпитаното, устойчивото, в очакване на по-спокойни времена. Предходната вълна на изследване попадна и в пандемията от Ковид, която също е оказала своето влияние.

Това са част от изводите и хипотезите от кратко експериментално изследване на „Галъп интернешънъл болкан“, заедно с фондация „Кожа – платформа за психично здраве“, по повод Деня на психичното здраве. Изследването се фокусира върху по-леките форми на психични разстройства, зависимостите и т.н.

32% от респондентите в текущата вълна на изследване отговарят положително на въпроса дали познават хора с психични разстройства. 45 на сто заявяват, че не познават такива, а 18% не са сигурни как да отговорят. На този индикатор може да се гледа и като на индиректен ориентир за разпространението на проблема – с оглед на факта, че въпросът предполага както оценка на обществото и средата около нас, така и вглеждане в себе си. Разбира се, предвид деликатността на темата, следва да се отчете и възможността за вариации в искреността на отговорите.

Оказва се, че сред жените запознатостта или може би разпознаваемостта на проблемите, свързани с психичното здраве, е сравнително по-широка (36%). Утвърдителните отговори сред мъжете са с близо десет пункта по-малко – 27%. Хората на възраст между 36 и 45 години в най-голяма степен отговарят положително на въпроса дали познават хора, страдащи от психични разстройства (38%), докато най-младите и най-възрастните респонденти декларират, че познават хора, страдащи от психични разстройства, в по-малка степен. Подобни отговори биха могли да се свържат с различната динамика на живота, който респондентите от различните възрастови групи водят – излагането на стимули, достъпа до информация и взаимодействия и т.н.

Степента на образование и други социални фактори също оказват влияние върху обществените нагласи по този индикатор. Например, хората в селата и в малките градове в по-голяма степен посочват „да“. Влияние в този случай оказва и размерът на общността от гледна точка на това, че в малкото населено място и личното пространство е по-ограничено, а хората са склонни да обръщат по-голямо внимание на своя съсед. От друга страна, хората в по-големите населени места, и най-вече в столицата, живеят в ситуация, в която динамиката и изолирането на личността водят или до приемане на психичните разстройства за нещо нормално/обичайно, или до атомизация, при която психичните разстройства са обстоятелство, което би могло да се прикрие или игнорира.

Най-общото отношение към психичните разстройства личи и в експерименталния въпрос, в който респондентите бяха помолени да изберат само една измежду двете опции „ако човек признае, че има психично разстройство, околните ще го отбягват“ или „ако човек признае, че има психично разстройство, околните ще му помогнат“. Близо две трети (58%) от респондентите избират първата опция, а малко над две пети (42%) смятат, че помощта е по-вероятната реакция на околните, ако някой признае, че има психично разстройство.

Данните от текущата вълна на проучване показват чувствителна разлика в нагласите в сравнение с проучването, проведено през 2020 г. Тогава 45% от запитаните считат, че признанието за проблеми с психиката ще предизвика отбягване и социална изолация, но над половината (55%) са склонни да посочат, че споделянето за такъв проблем ще доведе до съпричастност и оказване на помощ. Тези резултати предполагат допълнителен анализ и необходимост от обществена дискусия. На практика не се откроява обществена група или слой, където очакването за помощ, да е водещо.

Макар че видимо (и до голяма степен очаквано) жените, жителите на по-големите градове и респондентите с висше образование в по-голяма степен са склонни да изберат опцията, свързана с помощ, и при тези групи по-големите натрупвания са регистрирани около твърдението, че споделянето за психично разстройство ще доведе до отбягване. На фона на доста по-широката публичност на теми, свързани със състоянията, които социалната изолация предизвика по време на пандемията от Ковид-19 и популяризацията на проблеми, свързани с психичното здраве и различните видове разстройства, българите демонстрират по-скоро ориентация към консервативност в нагласите си. Резултатите говорят и за известна доза прагматизъм в обществените възприятия у нас – може би причината е в покачването на нивата на стрес в нашето общество и усещането за несигурност през последните години.

Други експериментални индикатори, повторени от агенцията в текущата вълна на изследване, допълнително затвърждават наблюдението за по-скоро намалена обществена чувствителност: когато човек усеща, че има психичен проблем, трябва да се опита да го реши сам – 20% (16% през 2020 г.); срамно е да се ходи на психиатър – 18% (13% през 2020 г.); не е нормално мъжете да плачат – 32% (25% през 2020 г.); опитът за самоубийство е грях – 28% (18% през 2020 г.) и др.

На фона на регистрираните по-консервативни нагласи, резервираност и по-слаба социална чувствителност, обществото ни по-скоро разпознава и идентифицира различните психични разстройства. Това показва, че вероятно не става дума за неразбиране на проблема и незапознатост с проявленията на заболяванията на психиката по принцип. Помолени да изберат от списък с опции и за всяка да посочат дали според тях става дума за психично разстройство или не, респондентите разпознават психичните разстройства и успяват да ги разграничат от различни моментни емоционални състояния на личността.

Резултатите по тези индикатори се запазват без значими разлики в рамките на регистрираното преди три години: най-лесно се разпознава шизофрения, склонността към самонараняване и състоянието на депресия. Следват посттравматични стресови разстройства, състояния като хранителни разстройства, обсесивно компулсивно разстройство и др. На другия „полюс“ очаквано са състоянието на влюбване, яд, тъга, носталгия – които остават, както може да се очаква, извън спектъра на психичните заболявания.

Личи и запазване на несигурност в отношението към стреса и тревожността – над половината от запитаните смятат, че това не са психични проблеми, но има и немалък дял – около и над една трета, които са на обратното мнение. Влияние в това отношение вероятно оказва все по-активният стил на живот, който съвремието изисква, несигурността на социалната среда, кризите от различен порядък, в които нашето общество, а и околния свят, привикнаха да функционират. Така изводът,че стресът и тревожността са мислени и по-скоро като системен проблем на съвремието, с който всеки се сблъсква, а не като разстройство, остава валиден три години след първоначалната вълна на изследване.

Зависимостта в нашето общество е припозната по-скоро като заболяване, а не, например, като липса на воля. Помолени да изберат само едно измежду двете, 46% от респондентите приемат мнението, че хората с различни зависимости просто нямат достатъчно воля да се откажат, а 54% посочват, че зависимите страдат от заболяване. Чувствителността по този въпрос у нас обаче търпи видимо изменение през последните години – на същия въпрос през 2020 г. 37% (или 10 пункта по-малко) са отговорили „липса на воля“, а 63% – „заболяване“.

Парадоксално, тази промяна в нагласите – макар и не чувствително, но все пак забележимо – е донякъде в контраст с по-горните наблюдения. Обществото у нас явно показва и склонност да отделя зависимостите според тяхната тежест – според употребяваната субстанция или активност, предмет на пристрастяване. Най-общо мнението, че различните зависимости биха могли да бъдат преодолени, преобладава, но все пак наркотичните вещества попадат в отделна категория. Делът на скептиците, че зависимостта от наркотици може да бъде преодоляна, е по-висок (51%) от този на оптимистите (40%).

Зависимостта от хазарт също провокира сериозен дял песимизъм относно възможността да бъде преодоляна (42%), но все пак тези, които са склонни да приемат, че тя е преодолима са повече (48%). Малко над една втора пък вярват, че пристрастяването към алкохол може да бъде превъзмогнато (57%). Най-значителни са дяловете на оптимистичните отговори що се отнася до зависимости към тютюн (71%) и храна (72%).

В отговорите по тези индикатори е регистрирана промяна (макар и на места минимална) в посока към по-песимистичния възглед. Данните не бива да се свръхинтерпретират, но си струва да се отбележи, че именно в ситуация на криза и несигурност в обществото потреблението на вещества, които предизвикват зависимости се увеличава – повод за притеснение, особено когато увереността, че зависимостите са преодолими, е в низходящ тренд. От значение за по-позитивния поглед са образователният статус, доходите и най-общи характеристики, свързани с по-благоприятни житейски перспективи.

Близо две трети (62%) от запитаните у нас са на мнение, че ако човек има психичен или емоционален проблем, най-добре е да се обърне към специалист. Една пета (19%), заявяват, че най-добре е в такъв момент да се разчита на близки и приятели. По-малко от една десета смятат, че това е проблем, който е най-добре всеки да реши сам (8%). Минимален дял от българите виждат най-доброто решение в обръщане към религиозна организация. Около една десета не могат да преценят.

В отношението към специализираната помощ не се регистрират значими изменения в сравнение с проведеното през 2020 г. проучване – обръщането към специалист остава на водеща позиция като най-добрата опция (посочено от 65 на сто от респондентите през 2020 г.), следвано от помощта от близки хора. Разбира се, както през 2020 г., така и сега следва да се допусне известна декларативност и социална желателност на отговорите. Социалният статус, доходите и образованието също имат значение за нагласите на респондентите.

Въпреки че не се открояват значителни структурни промени в нагласите, все пак и в този индикатор има известно отместване на изразените мнения в полза на разчитане на близки и приятели при емоционален или психичен проблем и за сметка на специализираната помощ. Така и в този случай е допустима хипотезата за затваряне в себе си и в най-близкия кръг и засилване на обществения консерватизъм, уловена и в отношението към други индикатори.

Горното се забелязва и в отговорите на провокативния въпрос, в който респондентите са помолени да изберат измежду двойки твърдения – „да се ходи на психолог е проява на каприз“ или „понякога посещението на психолог може да бъде необходимост“. Делът на посочилите първата опция е относително малък – 15% и се запазва в този порядък през последните три години. Въпреки това изследването сега отчита известен ръст на скептиците. Разлика от три пункта не е значителна и може да се отдаде на текущото емоционално състояние, характеристиките на извадката, условията на конкретния момент, в който изследването се провежда и др. Регистрираният минимален ръст обаче отговаря на общата тенденция на промени в обществените нагласи, регистрирани в изследването.

Що се отнася до децата и общественото предразположение да бъдат заведени на специалист, в случай че бъде забелязан проблем, забавяне в развитието или в усвояването на уменията, нагласите се запазват на практика без промяна. Независимо дали респондентите са родители или не, помолени да си представят, че са в такава хипотетична ситуация, 46 на сто заявяват, че ще потърсят помощта на специалист, 17% биха изчакали с надеждата, че детето ще преодолее проблемите, около една десета (12%) ще потърсят съвета на други родители или ще говорят със своите собствени родители (8%). Респондентите, които имат деца под 18 г., са по-склонни да посочат опцията „ще потърся специалист“.

Като цяло българското общество демонстрира толерантност към различни теми, проблеми и стереотипи, свързани с психичното здраве – поне на декларативно ниво. По-консервативната реакция се запазва в диапазона между една десета и около и малко над една четвърт от отговорите на респондентите, които са склонни да посочат например, че хората, които страдат от депресия просто трябва да се стегнат (28%), хората с психични разстройства трябва да бъдат изолирани от обществото (21%) или че всякакви психологични проблеми се решават най-добре с по-силно питие и добър сън (21%).

Впечатление правят обществените реакции на провокативни експериментални въпроси, свързани с толерантността и проблемите на психичното здраве на работното място. И в този случай, като че ли личи по-скоро промяна на общественото мнение в посока на консервативност. Ако през 2020 г., например, 39% са смятали, че ако човек пие антидепресанти не бива да споделя с колегите си, защото това е личен проблем, а 61% са посочили опцията, че трябва да сподели с колеги, защото ще помогнат, сега съотношението е съответно: 52% „личен проблем“ срещу 48% „колегите ще помогнат“.

Изследването е проведено между 31 август и 8 септември 2023 г. сред 811 души по метода „лице в лице“. Извадката е представителна за пълнолетното население на страната. Максималното стандартно отклонение е ±3.5% при 50-процентните дялове. 1% от извадката е равен на около 55 хиляди души.