Моят расизъм

В горният текст е използвана думата „негър“ 22 пъти. И нито веднъж с неуважение. За което се подписвам. А Пол негъра май беше от Сиера Леоне, но не гарантирам. 23!

Роден съм и живея в „бяла“ държава.

В моето детство „негрите“ се пишеха без кавички, както и бяла държава. Негри почти нямаше. Стотина студенти, дошли по партийна линия да учат в някои от нашите вузове и дотам. Когато минаваше негър по улицата ние се обръщахме след него. Не заради някакъв расизъм, а от чисто детско любопитство. Негрите се смееха, говореха на развален български език и ни позволяваха да ги пипаме по хиперкъдравата коса.
В квартала си имах и приятел негър - Пол. Не си спомням от къде беше. Някъде от черна Африка. Учеше медицина и не преставаше да се оплаква колко е трудно. Това нас, децата, не ни интересуваше особено. Имахме си наш, детски живот и се придържахме към него.
Търсихме негъра за всеки мач. Викахме му под прозорците. Пол се показваше, хилеше се и идваше да рита топка с нас. Да му се чуди човек на акъла – двадесет и кусур годишен мъж да търчи на поляната зад блока с дечурлигата.
Всички викахме на Пол - Пол или Пол негъра или само негъра. Всеки искаше негъра да е от неговия отбор, защото беше с десетина години по-голям, пък и много добър играч. Вкарваше голове, не беше груб. Разбираше я играта. Смееше се на глупавите ни детски шеги. Въобще в нашите очи Пол негъра беше пич, а също така и представител на всички негри по земята. Никой не изпитваше лоши чувства към Пол. И повярвайте, със сърцата си знаехме, че и той към нас.