Едни други коледни истории

… и много от нас се научиха да приемат случващото се около нас, заобикалящата ни среда, че дори и близките си… за даденост.

- Ами, приятел, паркирай зад мен. Аз съм 82-ра Десантна и по-далеч от тук копелетата няма да стигнат. (Well, buddy, just pull your vehicle behind me. I am the 82nd Airborne and this is as far as the bastards are going)

- Търсиш сигурно място ли?

23 декември 1944 г. Западният фронт на Втората световна. Арденска офанзива. Битката при издатината (Battle of the Bulge).

82-ра Десантна дивизия на САЩ е на предните линии в Ардените, заедно със Седма и Девета танкови.

ROYAL BULGARIA IN COLOUR

San Diego Union Tribune

The Illustrated London News

... някъде около Букурещ, 25 декември 1916 г.

I. Героичната
… and this is as far as the bastards are going

II. Човешката
Живей и остави да живеят

III. Днешната
Трябва ни чудо…

Коледа е, годината е 2019-а, колкото и да мрънкаме и да сме недоволни, спокойствието ни е много повече отколкото на предците ни, но…

Весели празници!

Всички знаем как завършва колизията на нацистите с десантните войски (The 101st Airborne Division "Screaming Eagles") на Западния фронт.

Героичната история. Вдъхновителка на филми и книги.

Докато всичко това не стигнало до ушите на началството, което сложило край на примирието.

Ето и една снимка, на която можете да видите как някога, някои българи са посрещали Коледа. За да може днес да я посрещаме спокойно пред телевизора, с чаша и по пантофи, а не като тях.

Командирът на самоходното противотанково оръдие дава заповед да спрат. Пита редника дали това е фронтовата линия. Онзи го поглежда, спира да копае и му отговаря:

Командирът потвърждава, че търси сигурно място, на което като допълнение получава потвърждението, че е намерил най-сигурното място:

Най-известният случай на такова поведение е Коледното примирие от 1914 г. Серия от неофициални, но широко разпространени примирия по време на празника на Западния фронт.

Нека набързо да видим едни Коледни истории от миналото, които далеч не са като днешните. И... една днешна.

След което продължил със заниманието си.

Френски, немски и британски войници са излизали от окопите, пеели заедно коледни песни, разменяли си сувенири, че дори и пленници… В ничията земя между окопите са играли футбол, пили, забавлявали се. Спонтанно.

… та този „човек“ с оранжев тен и нагла усмивка, ненавиждан от ветераните, защото е измамник, измъкнал се от наборна служба във Виетнам, но правещ си военни паради, се осмели да прекрачи и тази граница – да посегне на семействата на военнослужещите. Да се надяваме, че логиката, ако не нещо друго, ще последва естествения си ход и скоро нещата ще си дойдат по местата.

Всъщност това, което виждате на снимката по-горе (първата), не е редник първи клас Томас Мартин, а редник Хоут, от същата дивизия; и датата на снимката е януари 1945 г., но дълги години този плакат е бил използван като демонстрация на онова, което е коствало, което е било необходимо, за да може десетилетия по-късно Коледа да се празнува спокойно в Европа. Виждате, че някога хората са имали други тревоги и грижи, по-различни от това, че не са получили новия iPhone.

Движейки се към нови позиции – за укрепване на придвижването на нови дивизии, самоходно противотанково оръдие от Седма танкова попада на редник първи клас Томас Мартин от 82-ра Десантна дивизия. Сам. Посред нищото. Копае лисича дупка (единичен окоп).

И не, не са я посрещнали те така, за да може днес да се бием по кръстовищата за отнето предимство, да пребиваме жените си, да крадем един от друг, да лъжем, да тарикатстваме на дребно и да си търсим извинения защо сме плужеци. Да чакаме „някой да ни оправи, някой да ни освободи“ и да се продаваме на чужди държави. И не, за да ревем: „къде е днешният Левски, къде е днешният Ботев?“ Левски е Левски и Ботев е Ботев, защото не са мрънкали и не са се питали: къде е днешният Паисий, а са си размърдали задниците и са избрали трудния път и саможертвата, а не са си мислили: „а бе да не зèме да стане нещо сà…“ и да са си седели у тях, пред огнището.

Което иде да покаже, че шепа кръвожадни тарикати, скрити в кабинетите си, далеч от фронта, далеч от бойни действия, закриляни с ресурса на цели държави, са онези, които искат и планират да воюват… не хората. Което пък обяснява защо днес едни националности са подучвани да мразят други, само на базата на… националността им, завирайки в очите им, че онези са били врагове, които са ги нападали. Реално не са били, карали са ги – същите такива кретени, като тези днешните, които ги карат и подтикват да се мразят отново. Нищо не е „просто ей така“, разбира се. Войната е печеливш бизнес от една страна, а омразата е печеливш политически ход за бездарните политици, които не умеят да решават проблеми, а създават само „врагове“, за да ви отклоняват вниманието от истинските проблеми.

Лейтенант Гибрам Круз, на чието рамо можете да видите нашивка Airborne, като на онези негови предшественици, за които стана дума в първата история, е на 30 г. Той е лейтенант в армията на САЩ и има три дни отпуск от базата си, за да прекара празниците със семейството си.

Междувременно, нека ползваме чуждия опит: онези, които най-много се правят на патриоти, са най-малко такива, трябва да го запомним! Онези, които най-силно крещят, най-малко имат какво да кажат. Онези, които постоянно хвърлят камъни по „неверниците“, таят най-много грехове. Имаме си ги и тук – у нас. Мислете и се пазете от тях. Много лесно се познават – плашат ви повече, отколкото е нужно, обещават ви повече, отколкото могат да изпълнят, заблуждават ви с проблеми, които, ако помислите, ще видите, че не са реални, а за реалните казват, че всичко е наред. Имате глави на раменете и най-малкото – интуиция – най-верният радар срещу тъпанари.

Мисля си дали днес такива примирия биха били възможни и все повече се опасявам, че отговорът е „не“. Хората се научиха да мразят повече и по-силно, а вече и не задават въпроси като: „защо да мразя?“. За това спомогнаха неща като масмедиите, интернет, социалните мрежи и лесният достъп до ВСЯКАКВА информация (реална или манипулирана). Той стана като въздушния поток – необходим и важен, но и поток за нахлуване на бактерии и бацили в тялото. С получаването на информацията, мнозина „професионални мразещи“ се научиха, че могат да ви манипулират, лъжат, насъскват. Получава им се.

По време на Първата световна война не един и два пъти е било постигано т.нар. спонтанно примирие. Това „поведение“ е било наречено Live and let live – живей и остави да живеят. Обикновено инициатори са били редници и офицери с нисък чин. Хора, които не са имали никакво желание да водят война, да умират и убиват. Давали са сигнали на врага, че нямат „смъртоносни намерения“ и са се разминавали кротко, без жертви от която и да е страна.

През човешката история обаче е имало (всъщност са били много повече) такива дни и месеци, години и десетилетия, в които всичко е било „изтривано“ от нечия ръка, милиони са били жертвани, за да се стигне до „днес и тук“. Хубаво е да сме благодарни, че това не е част от нашия живот.

Той се прибира в Сан Диего, домът на фамилията, където е посрещнат с прегръдки и сълзи. Сълзи от радост, но и от тъга. Това са последните моменти, в които ще види майка си, преди да я депортират от страната. Това е. Правилата на администрацията на Тръмп са такива. Не, не са „човешки“, не са и християнски, не са и американски. Те са републикански и по-лошото – тръмпистки.

Човекът, който написа за себе си, че трябва да получи няколко Нобелови награди, ако ги раздаваха „честно“, че е „избраният“, че е с неограничена мъдрост, който се познава с мафиотските фамилии, описани от Скорсезе в последния му филм „Ирландецът“, който разделя семейства навръх Коледа, така както и цар Ирод не е успял преди 2000 години…