Quo vadis, Европа?

Малко след края на Втората световна война и малко преди началото на Студената война – през далечната 1949 година – едно американско списание публикува статия в един от своите юнски броеве. Стаятията е озаглавена ,,Европа в търсене на ново кредо’’.

Ако допреди няколко години заплахата от възкръсването на националистическите движения и партии и позиционирането им във властта изглеждаше почти абсурдно и ирационално като политическо измерение, то към днешна дата сме свидетели именно на един такъв усилено кипящ процес.

Бидейки част от т.нар. Вишеградска четворка, Унгария беше подкрепена от Полша и Чехия (две страни, които също като Будапеща отхвърлят възможността за приемане на повече мюсюлмански бежанци) в конфронтацията ѝ с ЕС. Лидерите на двете държави категорично изразиха позиция, че ще блокират всякакви наказателни процедури срещу Унгария.

Всъщност безспорният и най-съществен фактор за разцвета на национализма е бежанската криза, която заля Европа през последните години. Провалът на голяма част от водещите държави на ЕС с имигрантската вълна, съчетан с недоверието в европейските институции и кризата на лидерство спомогнаха извънредно много за прокарването на националистически идеи и структури сред западноевропейските общества. Тоест провалът на Брюксел с овладяването на мигрантската криза легитимира и консолидира крайнодесните формации в Европа, които в момента берат плодовете не толкова заради своя труд, колкото заради цялата тази безпринципна и неделовидна хаотичност от най-висока йерархична отговорност. Такава партия например е опозиционната и популистка ,,Алтернатива за Германия’’, която на последните избори миналата година си осигури 94 депутатски банки в Бундестага.

Ден по-рано от същата трибуна в Европарламента гръцкият министър-председател Алексис Ципрас директно обвини Брюксел за възхода на популистите и националистите на Стария континент. Според Ципрас усилията на Европейския съюз са крайно безрезултатни срещу все по-надигащото се влияние на популизма, национализма и ксенофобията.

До европейските избори не остава чак толкова време. А пък на нас ни остава само да узнаем дали следващата бройка от 750 евроизбраници ще съумее да удовлетвори волята на малко повече от 500 милиона граждани на Общността. Може би едва тогава ще разберем накъде точно отива Европа.

Едва ли би било грешно, ако сравним Европа с малко островче на безпокойството и все по-неясното бъдеще, заобиколено от море на популизъм, ксенофобски настроения и евроскептицизъм. Отделно от своите вътрешни проблеми, ЕС за момента е лишен от каквато и да е форма на ефективно сътрудничество със своите два най-ключови партньори – Турция и САЩ.