"Ню Йорк таймс": Дефицитът на състрадание на Източна Европа

"Влакът на срама" в Австрия и сцените на удавили се имигранти предизвикаха вълна от състрадание в много западноевропейски държави. В Германия 60 процента от обществеността подкрепя идеята правителството да приюти до 800 000 бежанци, което се равнява на почти 1 процент от населението на страната.

Какво й става на Източна Европа? Само преди три десетилетия "Солидарност" беше нейният символ. Днес по-подходящ символ би била надпис на задния номер на кола: "Източна Европа - където Доналд Тръмп изглежда подходящо." Краткият отговор е разочарование, недоверие, демография и демокрация.

В Източна Европа обаче обществеността не се трогва, а лидерите разкритикуваха решението на Брюксел да преразпредели бежанците сред страните членки на Европейския съюз. Мнозинството от жителите на транзитните страни подкрепят изграждането на огради по границите им, а неотдавнашно допитване в Чехия сочи, че 44 процента от анкетираните настояват правителството да не похарчва и една крона повече в помощ на имигрантите, пише Иван Кръстев в авторска статия във в. "Ню Йорк таймс".

Въпросът обаче не е само в самосъжалението. Въпреки че живеят на кръстопът между Европа и Азия, между Русия и Близкия изток, много източноевропейци не се интересуват от ставащото извън границите им. Българската телевизия никога не е имала парите или интереса да прати репортери в места като Сирия, което можеше да помогне да се проумеят апокалиптичните размери на ставащото там. Африка напълно отсъства от политическата ни география. В резултат на това страхът от исляма, тероризма, растящата престъпност и по-общата тревога от непознатото са в центъра на на предизвиканата от имигрантския поток морална паника, отбелязва Иван Кръстев.

Източноевропейците смятат, че те са тези, които трябва да получават помощ, че това е било част от обещанието за обединяване на Европа. Как може някой да очаква солидарност от нас, след като сме по-бедни от западноевропейците, посочват те. Обещаваха ни туристи, не бежанци.

Премиерът на Словакия Роберт Фицо стигна и по-далеч с твърдението, че 95 процента от търсещите убежище изобщо не са бежанци, а икономически мигранти и че страната му е готова да приема само християни. Най-шокиращ е може би изтеклият имейл от Унгарската национална телевизия, в който се иска от журналистите да не показват кадри от децата на имигрантите. Унгарското правителство изглежда се бои, че кадрите на страдащи деца ще докоснат сърцата на унгарците и ще предизвикат, не дай Боже, състрадание.

Провалилото се интегриране на ромите също допринася за този дефицит на състрадание. Източноевропейците се страхуват от чужденците, защото нямат доверие в способността на държавата да интегрира "другите", които вече живеят сред тях. А фактът, че източноевропейските страни са демокрации не улеснява ситуацията. Това, което виждаме, не е липса на солидарност. Това, което виждаме, е сблъсък на солидарности: национална, етническа и религиозна солидарност срещу задълженията ни като човешки същества.

Стана ясно, че имиграционната криза е по-голяма екзистенциална заплаха за ЕС, отколкото кризата с еврото или анексирането на Крим от Русия. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск открито предупреждава за опасното разделение между Изтока и Запада на Европа. Дълбоко разстройващо е да се види как източноевропейските общества и правителства твърдят, че е морално правилно да затварят вратите си пред хора, които бягат от смъртта. Дефицитът на състрадание излага на показ много по-дълбоката криза в сърцето на европейския проект, заключава Иван Кръстев в статията си в "Ню Йорк таймс".

Странно е, че демографската паника е един от най-малко обсъжданите фактори, които оформят поведението на източноевропейците. Той е обаче е критично важен. Според прогнози на ООН, населението на България ще спадне с 27 процента до 2050 г. Тревогата от "етническо изчезване" може да се усети в много от малките нации в Източна Европа. За тях идването на имигрантите е сигнал за излизането им от историята, а популярният аргумент, че застаряваща Европа се нуждае от имигрантите само затвърждава чувството на екзистенциална меланхолия. Когато човек гледа по телевизията сцени на стари местни жители, протестиращи срещу настаняването на бежанци в обезлюдените им села, където от десетилетия не се е раждало нито едно дете, сърцето му се къса и за двете страни - за бежанците, но и за старите, самотни хора, които виждат как светът им се разпада.

Това, което дойде след комунизма и либералните реформи, бе всепроникващ цинизъм. Изправени пред поток от имигранти и обсебени от икономическа несигурност, мнозина източноевропейци се чувстват предадени от надеждата си, че присъединяването в ЕС ще означава начало на благоденствието и край на кризата, докато мнозина правителствени лидери се опасяват, че единственият начин да си възвърнат политическата подкрепа е да покажат, че ги е грижа за своите хора и пет пари не дават за чужденците, пише Кръстев.