Ужасяващо! Възпитатели чупели кости на сираци с пръчки

Бой до счупване с пръчки колкото палец практикували възпитателите в дома за изоставени във великотърновското село Тотлебен. Това си спомня Светла Иванова. Жената, израсла и прекарала половината от живота си в ада на домовете за сираци, сега работи в Службата за социални грижи във Велико Търново, пише Монитор.

Вместо да чака държавата да й даде всичко наготово и да хленчи, Стела Иванова стиска зъби, бори се и успява сама да си проправя път в живота. Стела е само на три месеца, когато майка й я оставя в Дома за деца в Дебелец. Докато стане на 18, минава през 5-6 дома - Дебелец, Летница, Тотлебен, Плевен, Велико Търново. За живота там 39-годишната жена не иска да си спомня.

“Хората няма да повярват и на половината от това, което се вършеше в домовете. Бой, психически и физически тормоз както от страна на по-големите момчета, така и от страна на възпитателите. Големите биеха малките и им вземаха парите и храната. Възпитателите пък си изкарваха проблемите на нас. В Тотлебен ни биеха с дебели колкото палец дървени пръчки, които трошаха в гърбовете ни. На мен с такива пръчки са ми чупили и двете ръце. Но пък този тормоз и побоища калиха характера ми и ме направиха борбена. Не при всички обаче беше така. Някои тези побои ги озлобиха и ги накараха да намразят живота и останалите хора”, разказва Стела. Сред случките, запечатали се завинаги в паметта, е и как група младежи отвличат 11-годишно момиче от дома в Тотлебен. Върнали го вечерта изнасилено, с разкъсани дрехи и рани от побой по тялото.

Крехката жена има диплома за строител. След като навършила 18, Стела трябвало да излезе от социалните домове и сама да се грижи за прехраната си. Записала се на борсата и изкарала всички предлагани курсове за фризьор, озеленител и дори за строител. “Ако чак толкова закъсам и работата загрубее, ще бъркам бетон и ще нося тухли по строежите”, смее се тя. Работила е като озеленител из търновските паркове и като предачка. При едно от посещенията на борсата й предлагат да работи почасово в социални грижи и тя приема. Там я харесват и предлагат да остане да работи при тях. Стела помага на възрастните и неграмотните, като им пише молбите, упътва ги какви документи да носят и къде да ги подадат. В работата си се сблъсква и с младежи от домовете.

“Повечето от тях мислят, че държавата и обществото са им длъжни за нещо и че трябва цял живот да им осигуряват помощи, храна и подслон. Това е оправдание за нежеланието и мързела. Никой на никого не е длъжен. Щом аз съм се преборила, защо другите не могат. Домовете разглезват децата, като им дават всичко наготово и те губят представа за реалния живот. Когато излязат навън и трябва да се грижат сами за себе си, те не са готови и започват да хленчат и мрънкат”, споделя Стела.

През последните 20 години тя живяла къде ли не. Последно била в гетото в кв. “Акация”. “Мръсотия, смрад, бездомни кучета, крясъци по цяла нощ”, лаконично обяснява тя. След събарянето на бараките дали на Стела общинско жилище. Жената разказва, че най-голямата й мечта е да има покрив над главата си, работа и хляб.

Аз съм скромен човек. Радвам се на малкото и ценя мига, споделя тя.Мига, който Стела никога не желае да си спомня, е срещата с родната й майка. “Когато ме е оставила в дома, аз съм била на 3 месеца. Не знаех нито как се казва, нито къде е. Един ден една от лелките в дома ме покани на сбор в Стамболово, Павликенско. Там при мен дойде непозната жена и каза: “Здравей, аз съм майка ти!” Щях да припадна. Това за мен бе страхотен шок. Скочих и избягах. Когато се върнах, седнахме да поговорим. Попитах я защо ме е изоставила, а тя започна да се оправдава. Запозна ме с по-малката ми сестра, с която и досега поддържаме контакти. С майка ми обаче не. Никога повече не искам да я виждам. В душата ми има прекалено много обида и голяма кървяща рана, отворена от нея, която никога няма да зарасне”, тъжно проронва Стела Иванова.