Сексуалните афери на могъщите

Открай време сюжетът за сладострастния старец и младото момиче е смятан за символ на тираните и невинния народ. От няколко години насам обаче сексуалните афери на могъщите се превърнаха в топ-тема. Как се стигна дотам?


Отговор дава радио Дойче Веле. За медиите Доминик Строс-Кан се озова от самото начало на секс-аферата в идеалното амплоа на отблъскващия злодей - на непоправимия стар сладострастник, който не се отказва от прясната, невинна плът. От най-малко 18-ти век насам критичното клише гласи, че в буржоазното класово общество могъщите са не само по-големи сладострастници от скромните средностатистически еснафи, а и че сексуалните им изстъпления са защитени от обществения им статут и по този начин - ненаказуеми. Действително още по времето на Джон Ф. Кенеди, за когото се твърди, че в Белия дом е изконсумирал неимоверно количество леки или лесни за убеждаване девойки, по адрес на президента от страна на медиите и на висшето общество цареше един вид обет за мълчание. Все едно: "нека човекът на този високоотговорен пост да си има и някое и друго не съвсем обществено приемливо увлечение".

Висшият политик - безполово същество?

С Бил Клинтън нещата вече бяха коренно различни. Въпросът дали и доколко оралните контакти с Моника Люински са могли да се оценяват "като секс" занимаваше политическата общественост в САЩ месеци наред до най-дребните подробности и докара великата сила до ръба на конституционната криза.

Вече беше напълно ясно, че могъщите оттук нататък ще бъдат по 24 часа в денонощието наблюдавани от медиите. При това до такава степен, че висшият политик трябва да сведе себе си до статуса на безполово същество. Това е валидно поне за Америка, но оттам сега и в дългосрочна перспектива идват стандартните рецепти за колективната ни етика. /Виж забраните за тютюнопушенето/.

Не другаде, а в нашето високо сексуализирано информационно общество започват да се размиват границите между сексуалната заплаха с употреба на насилие и наднормения, но все пак не незаконен сексуален апетит. В САЩ, но все повече и в други западни страни "сексуалната зависимост" се третира като заболяване от типа на алкохолизма или наркозависимостта. Станахме свидетели как голф-легендата Тайгър Уудс демонстрираше обществено покаяние по телевизията, обещавайки на жена си през сълзи, че ще отиде на психиатър, след като бе изловен в множество изневери. Всъщност частен въпрос на семейство Уудс, би си помислил човек. Но единствено самопризнанието, че страда от заболяване, защото се поддава на изкушенията на младите телеса, /а по всяка вероятност харизматичността му покрай славата и богатството му е оказвала добри услуги при избора на нови и нови креватни партньорки/, предпази Тайгър Уудс от общественото обвинение, че е сексуален престъпник.

Колкото повече нашето "общество на удоволствията" се самонаслаждава на репутацията си като толерантно по отношение на сексуалната самореализация на индивида, толкова повече го обзема безмилостна предвзета благонравност, стане ли дума за личните сексуални потребности на известните личности. Камо ли пък на актьорите от политическата сцена.

Силвио Берлускони, този закъснял Панталоне с неговата самохвална фасцинация, предизвикана от прекрасните млади жени, изглежда като изпаднал от времето, в което живеем. Най-вече защото заради евентуално недотам добрата си политика и склонността си към злоупотреби с властта, е смятан от всяка просветена личност за позора на Италия. Ако не и на целия западен свят.

Само малцина съзират в случая със Силвио Берлускони и трагедията на застаряващия мъж, в когото страстите не гаснат, но пък нараства паниката, че и тези пренесени от младостта трепети скоро могат да потънат в забвение. Ако нашето общество, увлечено в лова на сензации, не разрешава на обществената личност активен сексуален живот, то пък този живот е изцяло забранен за по-възрастните.

Ако Доминик Строс-Кан действително бъде изобличен в сексуален тормоз, тези културно-критични бележки по никакъв начин няма да му послужат като смекчаващо вината обстоятелство. Окаже ли се обаче, че той е невинен, нашето общество надали някога изобщо ще му прости. Защото неговото падение събуди в глъбините на съзнанието ни нашите собствени, причудливи, прикривани зад паравана на просветеността и все пак неприлични фантазии. А това не се забравя лесно.